Прегради пред лявата политика в България
„Ние сме леви, защото сме сила на безсилните и глас на безгласните!“ – така формулират „лявото“ „Гракхите“, интелектуален политически кръг около бившия френския президент Митеран. За мен това е най-добрата формулировка. Под „лява политика“ разбирам защита на правата и интересите на бедните. И разглеждам „лявата политика“ широко – не само като управленска практика, но и като опозиционна активност.
България е най-дясната страна в Европейския съюз от гледна точка на данъчната система и преразпределителните функции на държавата. Това следва от комбинацията: 10% данък върху дохода, 10% върху печалбата, 5% върху дивидента, 20% ДДС върху всичко, включително храни и лекарства, и липса на необлагаем минимум. За дълъг период от време държавата разпределя 35–40% от БВП, най-често 37–38%.
Българският данъчен модел работи системно в полза на капитала и системно срещу бедните. Резултатът е предвидим: България е с най-високи нива на неравенства в ЕС и с най-труден финансов достъп до здравеопазване.
В повечето европейски страни картината е различна: преразпределението чрез бюджета е около 50% от брутния вътрешен продукт (БВП), подоходните данъци са в порядъка на 35–40%, корпоративните – около 20–22%, а дивидентите – 15–20%. Няма нито една страна, в която всички стоки и услуги да се облагат с единна ставка на ДДС.
България не е „вариант“ на европейския модел, тя е драстично отклонение от него
ДАЛИ една страна смята дадена практика за „лява“, зависи от зрелостта на нейното общество. Много практики, които у нас наричаме „леви“, в други страни се смятат просто за цивилизационно постижение на обществото. На „крайнодясната“ Льо Пен например и през ум няма да ? мине да иска намаляване на данъка печалба от 25% на 10%. Такова искане ще бъде осмяно и бламирано още в зародиш, защото ще влезе в противоречие с разбирането за цивилизованост на френското общество. У нас обаче опитът в началото на 2026 г. данъкът върху дивидента да се увеличи от 5% на 10% беше посрещнат с остра съпротива и от „десни“, и от „леви“, включително от увлечените в протестите млади хора, чиято житейска перспектива е най-застрашена от съществуващата данъчна система.
Дали обаче една политика е „лява“ или „дясна“, може да се разбере само в сравнение. Иначе понятията губят съдържание. Неслучайно в България статуквото бяга от такова сравнение и удобно подменя „ляво“ и „дясно“ с „нормално“. Тази „нормалност“ дори се разглежда като „предимство“. Ниските преки данъци били „предимство“. А защо това „предимство“ води до постоянно изоставане на България? – при липса на съпоставки няма и кой да попита.
Днес в България не се води нито една класическа лява битка
За това пречат не само богатите, но и самите бедни, а също партийните субекти и цялата публична среда.
Богатите. Тяхното поведение е напълно рационално. Данъчната система работи в тяхна полза и те я защитават. Дори минимална корекция се възприема като заплаха. Когато привилегията е норма, всяка промяна изглежда като атака.
Партиите. Десните партии защитават интересите на капитала открито и последователно. За тях увеличаването на преките данъци е „социализъм“, „популизъм“, „светотатство“. Това е идеологическа позиция, но и защита на конкретен интерес. Левите партии обаче не правят обратното. Техните ръководства, лишени от натиск от избиратели и медии по темата за бедността, приемат дясното статукво. Това също е рационално: те живеят в същия социален слой и зависят от същите финансови източници. Когато няма натиск отдолу, няма и причина за промяна отгоре.
Публичната среда. Медиите не се вълнуват от неравенствата. Основният сюжет в тях е кой вдига рейтинг, кой губи властови позиции, кой с кого се съюзил или сглобил. Социалният въпрос практически отсъства. А когато нещо не се обсъжда, то престава да съществува политически. При НПО-тата положението е същото – те също са на финансова издръжка на капитала и кадровият им подбор е подчинен на разбиранията на този капитал. Тук един пример е достатъчен – в момента, в който след въвеждане на еврото започна неудържимото покачване на цените, довело до рязко обедняване на огромната част от населението, започнаха и „научни“ публикации за това как богатството на българина се увеличавало, а бедността намаляла.
Синдикатите са единствените, които системно говорят за проблема, но връзката им с политическото действие е слаба. Информация без политическо действие не променя нищо.
Бедните. Бедните нямат достъп до публичната среда. Единственото място, на което те могат да бъдат активни, са срещите със „свои“ политици или организираното присъствие на улицата. Което обаче – за да стане факт – трябва да бъде организирано от политическите субекти или вдъхновено от публичната среда. И тук се получава омагьосан кръг – облъчвани от „своите“ политици и от медиите, бедните не са склонни да поставят своите проблеми, но са изключително склонни да обсъждат богатите и техните представители. „Кой с кого и срещу кого?“, „Кой откраднал или не успял да открадне“… На практика това, което се обсъжда в медиите и по партийни събрания, е много далеч от предизвикателствата на бедността и неравенствата. Бедните всъщност са така обработени ментално, че не са способни на никакъв натиск в името на своите собствени икономически интереси.
„Пусковият механизъм“ за лява борба
Да погледнем как действа „пусковият механизъм“ за лява битка в други страни и народи, където и стандартът на живот е далеч по-добър от българския.
Във Франция през 2023 г. социалният въпрос влезе в политическия дневен ред чрез масова синдикална и улична мобилизация, която блокира обичайния политически живот. Срещу „пенсионната реформа“ (вдигане на пенсионната възраст от 62 на 64 години), на 31 януари 2023 г. по данни на властите са протестирали около 1,27 млн. души. Организирани структури, повторяемост, мащаб – и социалният въпрос се превръща в централна тема.
В Германия „частен проблем на наемателите“ бе изведен през 2021 г. до референдум, в който 57,6% от гласувалите в Берлин подкрепиха предложение за социализиране/отчуждаване на жилищния фонд на големите компании с над 3000 жилища. Това е прекрасен пример как конкретен проблем на бедността – невъзможността да плащаш наем – се превръща в политически дневен ред.
Испания показва как социалният въпрос влиза в управленската политика чрез съюз между правителство и синдикати. През 2024 г. испанското правителство увеличи минималната заплата до 1134 евро в 14 плащания след споразумение със синдикатите, като мярката засегна около 2,5 млн. работници.
В Ирландия кампания срещу водните такси съчета улични протести, бойкот на плащането и политически натиск. Изследванията разглеждат тази масова съпротива срещу такса, смятана за несправедлива, като случай, при който работнически общности преодоляват страха и стигматизацията на протеста.
Общото между тези примери не е, че бедните сами и спонтанно пробиват публичната среда. Общото е друго: социалният проблем получава име, число, лице и организация. Във Франция това е пенсията; в Германия – наемът; в Испания – минималната работна заплата; в Ирландия – отказът бедността да бъде допълнително таксувана.
В България бедността остава без такива формули. Тя съществува статистически, но не съществува политически. За разбирането на българската политическа реалност са необходими поне две понятия:
Интерпретативни и фактологични позиции срещу бедността
„Ние се борим за достоен живот!“ или „Ние искаме социална справедливост!“ са интерпретативни позиции. „Искаме възстановяване на 0% ДДС върху хляба!“ или „Искаме 6% ДДС върху лекарствата (както е в Гърция)!“ са фактологични позиции. Интерпретативната позиция е общоприемлива, тя не може да бъде измерена и опровергана. За фактологичната позиция винаги може да се каже дали е постигната или не.
В България всички позиции, които стоят в основата на лявото мислене, са интерпретативни.
„Ще победим корупцията!“. Кой конкретно е корумпиран? Как точно ще бъде победена корупцията? Къде и кога корупцията е победена? – отговорите на тези въпроси са въпрос на интерпретация.
„Да сменим модела на управление!“. Какво е модел на управление? Кои са неприемливите черти на модела и кои са приемливи? – отговорите са въпрос на интерпретация.
„Минималната заплата трябва да бъде необлагаема!“, „Трябва да се създадат общински строителни фирми, които да продават жилища без печалба при определени условия на млади семейства!“ – са фактологични позиции. Тe могат да бъдат измерени, контролирани, проверени. „Достойнството“ и „справедливостта“ няма как да бъдат измерени, контролирани и проверени.
Няма как да се водят успешни леви битки без фактологични позиции! Няма как да се водят успешни леви битки без масова мобилизация! Комбинацията от тези две липси е основната преграда срещу лявата политика в България.
„Монд дипломатик“ - българско издание на Le Monde diplomatique