Без марксизъм няма левица

Александър Стамболийски


Всички досегашни общества - и първите егалитарни, и тези на робството, крепостничеството и наемния труд не са създадени по план, а са се формирали стихийно, като съпътстващ продукт от дейността на хората и без предварителна идея към какво се върви. Поради това, въпросът за бъдещето не е стоял така драматично за тях, както за днешните общества. В някаква степен, то им е изглеждало предварително зададено. 
За разлика от предходните епохи, по редица исторически причини, днес въпросът за бъдещото общество се превърна в непосредствена цел и мяра за оценка на настоящето. Всичко това показва, че израстващите в недрата на днешното общество черти на бъдещия свят, не могат  да се породят вече само като стихийно явление, без ясна идея, която в някаква степен предхожда цялостната практическа промяна. 
Най-видният изразител на тази обществена тенденция на осъзнат преход към бъдещото общество, макар и често протичащ противоречиво, са тези прослойки и класи и съответните политически сили, които са най-заинтересовани от преодоляването на капитализма като тип общество. Само този човек или общност разбира бъдещето, който го носи в себе си. 
В мирогледен план, най-цялостната и зряла форма на проявление на тази тенденция е възникването на марксизма В организационно политическо отношение това е процесът  на оформяне на левицата. 

И тогава възниква неумолимият въпрос: кое прави „лявото“ ляво 

при такова многообразие от политически разклонения в него (утопичен социализъм, ласалианство, прудонизъм, анархизъм, лейбъризъм, социалдемокрация, „третият път“, социализъм, комунизъм и др.)
Отговорът на марксизма е кристално ясен и исторически непреодолим, защото е верен. И даже съвпада със самосъзнанието на всички тези движения при тяхното възникване. Ляво е това политическо движение или партия, която има за своя основна и базирана на обективна потребност историческа задача, да преодолее границите на капитализма като общество в историческа перспектива, на капиталовото отношение като негова „душа“. Това е границата, която реално разграничава, а не по личното ни мнение, лявото от това, което остава извън него. Без това условие съответните партии, синдикати, граждански движения и организации ще се превърнат, съзнателно или непреднамерено, в елемент от механизма на възпроизводството на самия капитализъм, т.е. ще изгубят с времето природата си на лява организация. 
Да наистина, има истински и искрени левичари и извън марксизма, но без да се засегне коренът на капитализма като общество, което разкри марксизма, те не могат в действителност да останат такива. Реалните последици от тяхната дейност обективно ще се окажат различни от намеренията и целите им. С времето неусетно и за тях самите, погълнати от доминиращите обществени отношения, реалната им функция ще се промени. Много леви дейци и организации (съвременната социалдемокрация, лейбъризмът, „третият път“, стихийни студентски, антирасови, екологични и др. движения), включително и радикални в предходни десетилетия, изгубвайки или целенасочено отказвайки се от историческата си цел и влизайки в схемата - „Движението е всичко, целта е нищо“ - постепенно се превърнаха в 

обслужващ фактор за тази система, а понякога и в нейни смирени поклонници 

Именно поради това, че лявото изразява тенденцията на появата на нов тип общество, наличието на фундаментална мирогледна идея е характеристика, без която то не би могло да съществува. Без ясна идейна и ценностна ориентация то би се загубило в дебрите на съвременния капитализъм и съзнателно или непреднамерено би променило собствената си природа. Тази яснота за пътя на това, което иска да е ляво, се прояви именно в марксизма, защото само той разкри корена на капитализма като общество, а не само едни или други негови негативни характеристики, което са правили всички други разклонения на лявото. 
За десницата липсата на мирогледна идея не е проблем. Тя е партия на статуквото, независимо дали като консерватизъм, либерализъм, национализъм и др., защото основната й политическа задача, даже и когато не съзнава това, е да съхрани съвременното капиталистическо общество чрез конюнктурно адаптиране към изменящите се политически, икономически и културни обстоятелства.
Загубвайки, или отказвайки се от идеята, която я прави лява, левицата остава само номинално левица, а не реално.

Пред тази дилема стои днес цялата „модерна“ европейска левица. И БСП също се изправя пред нея
 
независимо, че тя има по-здрава историческа закалка в сравнение с мнозинството от левите партии в Европа. Днешното състояние на тази европейска левица, която е погълната и идейно, и политически и организационно, е  пряка последица от този развод на нейния „елит“ с марксизма. 
Няма нищо чудно, че марксизмът е отричан, обругаван и яростно атакуван от „горните слоеве“ на обществото (което не означава, че няма своите поддръжници, и то увеличаващи се и сред тези прослойки) и обслужващата ги част от съответните „учени“ и „писатели“, превърнали в свое професионално задължение и средство за съществуване неговото изопачаване под една или друга форма. На пръв поглед странното се състои в нещо друго. Атаките срещу марксизма не са само отдясно, което е обяснимо, а и от определени разклонения на лявото, но не случайно кои, а само от това „ляво“, което вече се е превърнало в част от механизма на възпроизводство на съвременния капитализъм, което значи и в негов обслужващ фактор, даже и съзнателно да не би имало тази цел. След Втората световна война то с външна парадност се отказа от марксизма, мислейки си, че се разтоварва от своето минало, от един ненужен товар, без да си дава сметка, че така разтоварва себе си от своята лява природа, а с това и от своето бъдеще.
Буржоазното общество поражда, а неговият „елит“ е готов да приеме, когато самата му система е застрашена, като свои и фашизма, и апартейда, и расизма, и всички форми на колониализма, включително и в днешния им „цивилизован“ вид. Най-различни разновидности на „по-мека“ или открита диктатура, каквато се явява всяка власт, само и само да държи масите далеч от марксизма. И в това няма нищо странно, защото само марксизмът разкри докрай „тайната“ на капитализма и с това го застраши в действителност. В същото време съвременният капитализъм, научил се на много неща от опит, няма нищо против това ляво, което е безобидно за него и му придава цвят, засилвайки сред него илюзиите за някаква универсална демокрация. Илюзии, които в най-голяма степен прикрепват „официалната“ левица към общата структура на съвременния капитализъм. 
Декларираното, но отвоювано от „низините“ юридическо равенство, при тези обществени условия в някаква степен прикрива всеобщите материални форми на зависимост като капитал, които разпределят не само вещи, но и правата, интересите, а и начинът на живот във всички сфери на обществения живот - икономика, политика, право, здравеопазване, образование и др. между различните прослойки и класи според социалната структура на това общество, т.е. социално неравно.  

Без марксизма не можем да разберем характера на днешните войни 

и постоянно ще слушаме за „лошите“ и „добрите“, за свободното движение на хора, но само когато са работна ръка, за която „цивилизованият“ свят не е заплатил нищо, за безразборното налагане на санкции с неприкритото господарско чувство, че това е тяхно право, криейки се зад всякакви фрази, за да си запазят привилегиите и „недоразвитите“ да им платят своята рента, било по механизма на доминацията си във финансовата система или в световната търговия. 
Без марксизма няма да разберем защо „цивилизованите“ са „хуманни“ към едни и удивително безчувствени към други? Без марксизма няма да можем да разберем, защо лейбъризмът, съвременната западна социалдемокрация и другите подобни леви принципно не се различават по нищо от десницата и защитават остатъците от колониализма и привилегиите на своите „горни“ прослойки и страни, и т.н. и т.н. 
В по-ново време дойдоха и си отидоха и теорията за „конвергенцията“, и „третият път“, и „краят на историята“, и други модни вариации, а марксизмът остана, плашейки тези обществени и политически среди, които сами се страхуват от бъдещето, защото не са носители на бъдеще, а само на конюнктурно приспособяване към наличната действителност. 
Марксизмът е път, а не догма, и поради това изкристализира в метод, който предполага постоянното преоткриване на явленията, но чрез принципи, а не като външно, механично, в някаква степен даже и конюнктурно пригаждане към наличната действителност до което се свежда политиката на т. нар. „модерна“ европейска левица. Липсата на принципи ни прави зависими, а не свободни, както си въобразява „официалното“ ляво, тичайки хаотично след всичко модно на деня. Чрез марксизма левицата придоби идейната си яснота и своя образ, политическата си целенасоченост и организационното си единство, без които за нея няма път напред. Именно марксизмът е компасът, който показва какво е „напред“ и какво е „назад“ в съвременния свят, защото е въплъщение на развитието на човешката култура. Днес отношението към него е истинската мяра за това доколко левицата е левица, а не само по име такава.
Без марксизъм няма левица.