Мили хора

Преди месец-два върху гърдите ни бе легнал тежък камък.
Опозицията скачаше върху камъка и някои от нас мислеха, че отиваме по дяволите. Тогава все още вярвахме, че толерантността е възможна и истерията ни потискаше. Но истерията прекали и камъкът се счупи. Днес за разлика от вчера дъхът ни се върна. Опозицията продължава да скача, но това вече не ни пречи. Силата, която ни бе напуснала за миг, се събуди. Сега не истерията, а тя, нашата сила, влиза в атака и бавно, но сигурно връща спокойствието на хората.
Вече никой не се плаши от грубите лозунги, от площадното хулиганство, от кръстовете по вратите и от онези нервни, но безпомощни писания по страниците на опозиционния печат, които хапят, но не убеждават.
Времето на голата омраза стигна до собственото си отрицание. За кой ли път политическата практика доказа, че обществото е търпеливо, но не е глупаво, че онзи, който му предлага само страсти и разрушение, няма шанс да спечели доверието му. Обществото иска полезни идеи, иска труд, иска разум, а не динамит. Ето защо не се колебайте, приятели, не се отпускайте! Ние му предлагаме всичко това.
Атаките срещу нас продължават, но вече нямат необходимата убедителност. Омразата на опозицията достигна върха си и - ще не ще - започна да се повтаря. Както вчера, така и днес тя продължава да се рови в миналото. Сякаш там, в миналото, е скрито бъдещето й. Но миналото не е еднозначно и всеки неин опит да го представи като такова среща съпротива у хората. Хората разбират добре, че тук политическата спекулация взема връх над истината. Опозиционните лидери и техният печат все по-настървено се опитват да убедят народа, че е бил горък роб, че нищо не e получил през изминалите 45 години, че нищо хубаво не е видял и създал.
Това не е заблуда или грешка, а лъжа.
Дебела лъжа, в която господата са заложили всичките си шансове. Затова нашият глас трябва да се издигне високо. Много по-високо от гласа на омразата.
Греховете на партията, които признахме и осъдихме публично, не изчерпват целия живот. В този живот независимо от конкретните престъпници и техните престъпления има и успехи, и творчество, и подвизи с национално значение. Никой не може да докаже, че днес България е по-слаба от вчера, че нашата родина е загубила себе си, че е парче мъртва земя. Това могат да го твърдят само хора, които нямат куража или способността да мислят исторически. Дори и в отрицанието трябва да има морал. Не е умен онзи, който зачерква всичко, създадено от народа, за да се хареса на шепа избиратели. В този смисъл нашият път е добре избран. Зад изгнилото дърво на живковизма ние виждаме и стореното. Виждаме гората, която сме посадили и която расте. Въпреки бурите и въпреки хулите. Това е гора, създадена от целия народ. Скъпа гора. Който не може да я види или който не иска да я види, губи чувството за реалност. Той ще остане чужденец сред собствения си народ, от чиято пот се е хранил.
Пиша тези редове не за да ви открия истината, защото вие я знаете по-добре от мен, а за да ви призова към активна защита на създаденото. То е родено от нашите ръце, от ръцете на милиони и никой няма право да ни го отнема, да се гаври с него.
Фактите са по-силни от приказките.
А фактите са на наша страна. Целият ни живот е бил посветен на България. И ще бъде. Никой от нас, обикновените хора, не е градил общото дело заради интересите на един или друг деспот. Онова, което сме създали, независимо от грешките или греховете на деспотите, принадлежи на цялата нация. На всички, дори на онези, които ни плюят. Затова, мили хора, не позволявайте да ни съдят за доброто, което сме свършили. То нито е малко, нито е излишно. От него живеем и за него ще живеем. Могат да ни наричат наивници, но не могат да ни обвиняват в мързел, в егоизъм или в безчестие. Ето защо опозиционерите викат срещу нас и ровят гробове. Не чуждите кости, а нашите дела са тяхната мъка. Те могат да се преструват, че не ги знаят, но не могат да ги прескочат.
Bpемето върви и става все по-напрегнато. За щастие нашата сила зрее заедно с него. Затова, мили мои, не се страхувайте от онези, които искат да ни повалят. Те няма да успеят. Не защото са глупави, а защото са несправедливи. Тяхната несправедливост отвори очите на мнозина от нас. Накрая тя ще отвори и очите на всички, които ценят истината.
В изборния клуб на БСП срещнах човек, който ми каза: „Ръцете ми са почернели от труд, а опозицията ми предлага бели ръкавици".
Какво да се прави: всеки предлага каквото има.
Ние нямаме бели ръкавици, но затова пък имаме много трудови ръце. Ето какво можем да предложим на България. Тези ръце са я създали и само те могат да я спасят. Останалото е пропаганда.
Мили хора, не вярвайте на белите ръкавици!
Те няма да ви помогнат в черни дни.

1 май
1990 година
ДУМА