Споделяне на педагогически опит

След като минаха матурите за 12 клас и Националното външно оценяване за 7 клас, изчетох и чух всевъзможни разсъждения, психологически глъбини и какво ли още не за това, кое е правилно и кое не е правилно в обучението по български език и литература. 
Сега ще използвам едно яко клише, но не мога да мина без него. Бил съм учител по български език и литература трийсет години и този мой трийсетгодишен педагогически стаж, тези мои мъки и страдания, тези мои ходения по въже и по бръснач ми дават правото и куража да си призная следното:
През тези трийсет години в часовете си главно правех няколко неща:
Първо – четях на учениците произведенията – големи части от тях, и пак четях, и пак четях. Никога не можах да накарам учениците сами да четат вкъщи (с много малки изключения) и затова разбрах, че четенето в час му е майката. Веднъж една ученичка ми каза: „Толкова хубаво четете, господин Милчев, мога да Ви слушам, докато заспя. Унасяте ме“. Това е най-голямата оценка, която съм получавал – да направиш така, че литературата да те отнесе, да те грабне, да те упои и да те приспи. И не – работата не е нито смешна, нито хумористична. Казвам ви го с трийсетгодишния си педагогически опит. Това клише много ме забавлява. Да не пропусна, че във всеки клас си имах по един-двама дежурни четци, с хубави гласове, които понякога ме заместваха в четенето. Между другото това им даваше допълнителен авторитет в класовете, а няколко от тях станаха и известни актьори. Най-добрата ми „четачка“ на произведения стана студентка на Стефан Данаилов. 
Второто, което правех, е да ги карам да учат наизуст стихотворения. И отделни части от произведенията – също наизуст. Бях въвел следното правило – научаваш шест стихотворения наизуст от някой автор – получаваш шест, пет стихотворения – пет, и така нататък. Шест стихотворения се оказаха непосилна работа и накрая се убедих, че две-три също са добър вариант. Поне хиляда пъти съм чувал педагогически зомбита и инфантили да повтарят, че ученето наизуст било пагубно. Учениците не трябвало да наизустяват. 
Да имат много здраве от мен. Две-три, даже само едно стихотворение в паметта на човек върши голяма работа, ашладисва ти душата по някакъв начин. Даже да не го разбираш, самите думи, ритъмът и музиката в стихотворението помагат, лекуват и облагородяват. Образоват естетически. 
Третото, което правех – много им говорех за биографиите на авторите. Разказвах им всевъзможни неща от живота на поети и писатели, разсмивах ги и ги разплаквах с подробности, а където можех – споделях с тях и личните си впечатления. Защото аз наистина познавах някои от изучаваните автори. Мразел съм с цялата си душа сивите и скучни биографии на авторите, житията им, прилични на жития на светци, както съм мразел и засуканите биографски философии на университетски професори, от които можеш да разбереш всичко, само не къде е роден авторът.
Много съм говорел за любовите на авторите, за греховете и слабостите им. Класиците на литературата могат да го понесат, според мен даже печелят от това. 
Четвърто – канех доста поети и писатели да гостуват на моите ученици. Направил съм десетки срещи с автори, водех учениците си на литературни премиери и по музеи, показвах им кой писател къде е живял  в София, ходехме в Борисовата градина да гледат паметниците на писателите, обсъждали сме как изглеждат паметниците. Говорел съм им за книжарници и съм ги водел по книжарници – и в антикварни книжарници съм ги водел. Разпитвал съм ги какви книги имат по къщите си. И непрекъснато ги питах какво извън програмата четат в момента. 
Това, разбира се, не ме спаси от отговора на дванайсетокласник, който, забележете, после завърши медицина и стана известен лекар. Като го попитах колко книги е прочел досега, този известен сега лекар ми отговори: „Само една и тя ми нанесе непоправима беда.“ Дано да се е шегувал, но това му беше отговорът. Животът е неразгадаем и като нищо може да мине и без литература.
И последно – най-важно – в часовете си пред учениците аз освен за литература и за език говорех по всички други въпроси на света. Коментирал съм с тях политически, социални, житейски – всякакви въпроси. Бил съм откровен докрай и съм ценял тяхната откровеност, доколкото я имаше. Тези наши разговори бяха разговори на доверието и за доверието. Това, ако щете, бяха разговори не по-малко важни от разговорите за литературата. 
Не мога да се въздържа и да не кажа, че въвеждането на тестовете беше нож в гърба на литературата. Натегачите и кариеристите, които тичаха като луди да въвеждат тестовете, защото така било в цивилизования свят, всъщност доубиха литературата в училище. 
Сложете към нова реполитизацията на автори, вкарване в програмата на произведения, които отговарят на конюнктурата на деня. Ще ви дам само един пример – бях учител в училище, което носи името на Атанас Далчев. Учех внука на Атанас Далчев – страшно свястно момче (по едно време учех и праправнучка на Георги Бенковски, много я обичах). Имам известна заслуга и доста се борих училището да носи името на Далчев. Но беше чиста конюнктура Далчев да се учи с повече стихотворения, отколкото Христо Ботев. А когато си тръгвах от училището, подарих на училищната библиотека над петстотин книги с автографи, които съм получил от авторите им. Това направих. 
„Страхотен“ трийсетгодишен педагогически опит споделих, нали? Но аз съм бил, както ме нарече една млада, нафукана и връзкарка зам.-директорка – „аналогов учител“.  Но на тая същата заместник-директорка, която вече е директор на софийско училище, искам да й кажа "много здраве" от един аналогов учител, който си даде сърцето за литературата. 
А литературата се измерва и се учи само със сърцето.

Фейсбук