Излишни, но (не)послушни

Все още има няколко дни до срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска на 15 август, но вече има един фундаментален резултат от нея - това е отсъствието на Европа - както на ЕС, така и на Великобритания. Тях ги няма дори в ролята на статисти. Излишни са. Това е не геополитическо поражение, а разобличение на една несъстоятелна претенция. 
Основните събития ще се разиграват на хиляди километри от Стария свят, с цялата му европоцентрична претенция, която не е лишена от основания, но те вече са само академичен интерес. 
Вторият, макар и не толкова фундаментален, но важен, междинен резултат, е развяването на последните илюзии за наличието на каквато и да е международна субектност на Украйна, ако, разбира се, все още имате такива илюзии. Решенията ще бъдат взети вместо нея. 
Всички опити на евро-атлантическия политически елит и обслужващата го медийна, експертна неправителствена мрежа за влияния да наложи името на Володомир Зеленски като световна величина, като фактор, като човека, който взема решенията (в координация със същия този политикум, разбира се), се провалиха. 
Съдбата на Украйна ще бъде решена без Украйна и за сметка на Украйна, независимо какво ще се реши в Аляска. Следващият етап на драмата ще бъде, когато Володимир стане Владимир. Но до него има още път и още много смърти, защото нищо няма да свърши тази седмица, а просто кризата ще премине в друг етап.
Уместно е тук да си припомним финалните години на Виетнамската война на САЩ. Преговорите със Северен Виетнам започват през лятото на 1968 г. Ханой иска пълно изтегляне на американската армия от Южен Виетнам и коалиционно правителство, без участието на американските “кучи синове”. Вашингтон иска пълно изтегляне на северновиетнамските войски от Южен Виетнам и уважение на суверенитета му. 
Към Коледа 1972 г. преговорите са в задънена улица. За да принудят северновиетнамците към отстъпки, САЩ започват прословутата операция “Лайнбекър II” - масирани бомбардировки с бомбардировачи Б-52 над Ханой и други цели в Северен Виетнам. Резултатите се оценяват противоречиво от двете страни на Желязната завеса, но така или иначе през януари 1973 г. в Париж е подписано мирно споразумение. САЩ и Северен Виетнам обещават да зачитат правото на южновиетнамския народ на самоопределение и са съгласни, че бъдещето на Южен Виетнам ще бъде определено чрез свободни и демократични избори под международно наблюдение. 
Формално това е неудача за Ханой, защото не е успял да постигне целите си и с въоръжена борба да обедини страната, и подписва документа под очевиден натиск. 
Реално две години по-късно танковете с червени звезди по куполите събарят вратите на президентския дворец в Сайгон, а драматичните сцени от покрива на американското посолство стават закономерният финал на една авантюра. 
Впрочем наскоро гледахме тяхното повторение в Афганистан, като жестоко напомняме, че историята има свойството да се повтаря, а за особено глупавите - и да се потретва.
Преди две години на българския книжен пазар излезе книгата “Съпричастният” на американския автор от виетнамски произход Виет Тан Нгуен. В нея има следните цитати: "Американците обичат да гледат хората в очите, ми беше казал веднъж Генерала, особено докато им го начукват отзад". "... Той (Генерала - б.а.) си позволи да демонстрира раздразнението си от американците, които ни бяха обещали спасение от комунизма единствено ако изпълнявахме чинно каквото ни наредяха. Те започнаха тази война, а сега се умориха от нея, предадоха ни, говореше той, докато ми наливаше още едно питие. Но кого, освен себе си, да виним? Бяхме достатъчно глупави да повярваме, че ще сдържат думата си."
Това не е само алюзия с положението, в което се намират украинците. На същия, ако не и по-лош, хал се намират и европейците. 
Един от основните, налагани с особена (медийна) ярост, наративи за тази война е за нейния непровокиран характер. Това е една от основните лъжи, вградени в бента от лъжи, изграден около украинската криза, още от 2004 г., от първия Майдан насам. 
Войната беше провокирана от САЩ чрез разширяването на НАТО към границите на Русия. Действията на сегашната администрация в Белия дом са признание, макар и имплицитно, на тази реалност. Друг е въпросът дали Русия трябваше да започва война, за да спре това разширяване. Или можеше да изчака в стратегическо търпение, докато вътрешната деструкция на Запада свърши своето. 
Но вече имаме това, което имаме - няколкостотин хиляди убити славяни, разрушения и дилема - ядрена война или приемане на новите реалности. 
Големият въпрос след срещата в Аляска ще бъде: ще успее ли Тръмп да наложи над Европа и Украйна своята воля и взетите заедно с Путин решения?
Ако съдим по действията на САЩ спрямо Украйна - скандалът с посещението на Зеленски в Белия дом, неоколониалната сделка, наложена на Киев и спрямо ЕС - позорните търговски споразумения, които показаха на целия свят, че този съюз е слаб и може да бъде мачкан, то шансовете на Тръмп са добри. 
С какво ги държи той - с това, че ще напусне НАТО, Европа, Украйна. С правилото на силата, което в света на политиката е единственото винаги работещо правило. Със страха, че без Америка 500-милионна Европа е безпомощна пред 150-милионна Русия. Този страх е ирационален, но се насажда, за да се оправдае военната истерия, милитаризацията на континента и свързаното с това обогатяване на върхушката от военните поръчки. 
Но най-голямата спънка пред всяка договореност ще бъде фактът, че нито една от страните не е изпълнила поставените пред нея цели. И ако целите пред Украйна - границите от 1991 г. - са вече недостижими, то не така стои въпросът с Европа и Русия. 
В Стария свят продължават да вярват, че ако още малко натиснат, ако наложат още санкции, ако дадат още оръжие, още пари, още военна истерия, то Русия ще поддаде. Ако не в 2025 г., както се говореше през 2024 г., то в 2026 г. и със сигурност в 2027 г. Колко още десетки хиляди украинци ще загинат не ги вълнува, нали всичко е в името на Украйна, нали умират украинци, а не германци, англичани, поляци, французи, датчани, българи. 
Европа продължава да бълнува за “справедлив мир”, евфимизъм, зад който е скрито желанието за поражение на Русия.
Всеки траен мир, с признаване в по-голяма или по-малка степен на руските претенции, е тежко поражение за европейската върхушка, в т.ч. и британската. Това е смърт и за режима на Зеленски, но то слабо вълнува другите участници в конфликта, Зеленски е заменяем и замяната в лицето на Валери Залужни вече тренира пред огледалото в Лондон. Ако се опъва много, ще бъде сменен дори с натиск, вече му го демонстрираха с антикорупционните протести.
Но и в самата Русия имат проблем с образа на победата. На четвъртата година от войната не е изпълнена нито една от първоначалните цели. Всяко примирие, без трайно мирно уреждане в руска полза, ще бъде схванато от широките народни маси като полупоражение, а не като полупобеда, защото образът на военната победа, наложен със силата на оръжието, вече е прекалено замъглен. Армията не може да победи по начин, по който народът очакваше от нея. Руският народ няма да разбере Владимир Путин, ако той още един път излезе и каже: “Нас просто ни излъгаха”. 
Това са залози по-скоро за продължаването на конфликта, пък макар и след пауза, а не за неговото трайно решаване.