Затлъстяването на десницата

Историята е коварен комедиант. Нейното повторение никога не носи просветление, а само възможности за черен хумор. Точно това се получава днес, когато представители на градската соева десница са пуснали петиция срещу т.нар. селище на лева. Аргументите в нея са истинска поезия: ограничавали се правата на жителите на централните квартали, създавало се неудобство за гостите на града, влошавал се трафикът, а столицата ставала заложник на една партия...
Човек да не знае сълза ли да пусне, огнепръскачка ли да си купи, или да махне с ръка и да се запилее по южните острови. 
Тези призиви ги отправят самодоволните градски буржоа, които с повод и без повод затварят града, когато си искат. Очевидно, ако на протеста ти е събран каймакът от климатизираните офиси и планктонът от неправителствения сектор, тогава можеш да правиш каквото си искаш. Но ако са потните, неразбираеми и тъмни селяни, тогава трябва да ги атакуваш с петиции, гневни писъци и отровна морална жлъч.
Тук въпросът съвсем не опира до това подкрепяш или не подкрепяш някоя кауза. А до генезиса на нашата десница, която започна своя исторически път с вдигането на катун в центъра на София, помпозно наречен "Град на истината". Тогава го направиха, защото така и не успяха да разберат какво ги сполетя на първите свободни избори и ги изгубиха мелодраматично (едно от най-хубавите неща, които се случиха по време на тази болезнена спецоперация, наречена "преход"). И до днес само с малко усилие човек може да се зарови в гугъл и да попадне на сладострастните дитирамби за това "градче". Аз си избрах цитат на Калин Янакиев, който се самоопиянява от това, че в центъра на София се били събрали "елитът на нацията", "най-цветните и ярки български писатели и актьори". Той възприема катуна като пик на демократичното действие, нещо като политически циклон, насочен срещу миналото. Това е носталгията на стария динозавър срещу революционните дни, потънали в баналността на битието и неговата упорита тегоба.
Днес, ако иска да е вярна на себе си, десницата не трябва да протестира срещу "селището на лева", а да го приветства. Без значение на кой бряг за приемането на еврото е. Защото това е парадоксално повторение на нейните усилия, изваждането на стария инструментариум от гардероба, опит за презареждане на политическата ситуация с ентусиазма на отминалите дни.
Но срещу себе си вече имаме една затлъстяла десница. Тежко подвижна, елитарно проядена, тя вече е развила дребнобуржоазно самочувствие на елит, което не е подплатено с нито един реален факт. В света на тази политическа сланина вече няма място за автентични граждански действия, освен за разходка по жълтите павета и то в не много бързо темпо. Това е ясен знак, че старите, прашни и смешни десни революционери от миналото вече не държат никаква инициатива. Тя се е загубила в политическата мас на тяхното лицемерие и петициите им за пореден път го доказват. Политическа сила, която върви срещу своето минало, трябва задължително да влезе в дебелариум. Ама къде ти енергия за такова усилие...