Птици на надеждата

Петър Ненков


Децата са като пролетни цветя, лъчезарни и светли, като небето през юни. Най-жестокото престъпление е да отнемеш живота на едно дете. В историята, за съжаление, има безброй примери, когато са убивани безмилостно и хладнокръвно стотици хиляди деца…
В годините на Втората световна война хитлеристите унищожават в лагерите на смъртта милиони хора, голяма част от които са деца от еврейска, циганска и славянска раса. В концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау д-р Йозеф Менгеле, наричан "ангелът на смъртта", извършва хладнокръвно дисекция на живи бебета, умишлено заразява с бацили деца, за да се провери издръжливостта на човешкия организъм. По негово разпореждане в специални бараки били настанявани деца близнаци, с които извършвал чудовищни експерименти. Тези бараки били наричани „Зоологическата градина на Менгеле”. За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на близнаци. Вследствие на това те ослепявали и умирали. Менгеле изваждал очите им и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Децата лагерници, които вече не му вършели работа, понякога сам придружавал към газовите камери, за да бъдат умъртвени, обяснявайки разходката им дотам като игра, наречена „на път към комина“. 
През Великата Отечествена война на съветските народи 1941-1945 г. дивизиите на фелдмаршал фон Лееб стягат Ленинград в стоманените си клещи. Вместо очакваното от хитлеристките стратези въстание срещу комисарите, в града звучат изпълнените с люта омраза към врага стихове на поетесата Олга Берголц и Ленинградската Седма симфония на композитора Дмитрий Шостакович. Обхванати от свирепа злоба, че не могат да смажат вярата на руските хора, фашистите подлагат града на Нева на методичен артилерийски обстрел и авиобомбардировки. 

И тогава, под воя на бомбите и грохота на избухващите снаряди, в скования от студа град, напук на бялата смърт и глада, единайсетгодишната Таня Савичева написала с разкривения си детски почерк в своя дневник най-гневния протест срещу войната, отнела живота на две от сестрите й, на брат й, на майка й, баба й и двамата чичовци. Със своите лаконични думи тя заклеймява войната, смазала с огнения си валяк безгрижното й детство, войната, стъпкала с подкованите си хитлеристки ботуши родните й степи: 
• 8 декември 1941 година. Женя умря в 12 часа сутринта. 
• Баба умря на 25 януари 1942 година, в 3 часа през деня. 
• Льока умря 17 март в 5 часа сутринта. 
• Чичо Вася умря на 13 април в 2 часа. 
• Чичо Льоша - 10 май в 4 часа през деня. 
• Мама -15 май в 7,30 сутринта. 
• Савичеви умряха. 
• Умряха всички. 
• Остана само Таня….
През август 1942 г. тя е изведена заедно със 125 деца от обсадения Ленинград по „пътя на живота”, през Ладожкото езеро, но е физически изтощена от глада и заболява от туберкулоза. След продължително лечение, на 1 юли 1944 г. умира в болницата на село Шатки. Днес дневникът на Таня е изсечен в гранитните постаменти на Пискарьовското гробище. В него почиват тленните останки на 600 000 ленинградчани, загинали от студа, глада и варварските бомбардировки. 
В ранните часове на 6 август 1945 година едно двегодишно японско момиченце Садако Сасаки в град Хирошима отворило очи и се усмихнало на своята майка и на изгрялото слънце. То не подозирало, че към неговия роден град приближава уродливият призрак на смъртта. Екипажът на американския бомбардировач Б-29, кръстен от командира му на неговата майка “Енола Гей”, получил заповед от президента Хари Труман и военните ръководители на САЩ да бомбардира Хирошима с невижданото дотогава оръжие - атомната бомба, за да заставят японското правителство да капитулира и спре войната! Последвала оглушителна детонация. В първия миг на апокалиптичния взрив към небето се устремила уродлива гигантска гъба. Загинали от ударната вълна, проникващата радиация и светлинното излъчване осемдесет хиляди души - мирни и невинни жени, мъже, деца и старци, а градът бил почти изтрит от лицето на земята. 
След атомната бомбардировка на Нагазаки фотографът Джо О'Донъл описва в своя дневник една потресаваща случка, разиграла се пред пункта за кремиране на убитите жители на града. „Видях момче на около десет години. То носеше дете на гърба си. Малката му главичка беше наклонена назад, сякаш детето спеше. Момчето стоя така пет или десет минути. Мъже с бели маски дойдоха при него и започнаха да развързват въжето, с което придържаше брат си. Тогава видях, че детето вече е мъртво. Мъжете хванаха малкото тяло за ръцете и краката и го хвърлиха в огъня. Момчето стоеше изправено, не мърдаше, наблюдавайки пламъците. Той така захапа долната си устна, че бликна кръв от нея. Пламъкът гореше като слънце. Момчето се помоли, погледна за последен път към огъня и тихо отстъпи назад, обърна се и си тръгна завинаги..."

След атомната бомбардировка лъчевата болест, породена от радиоактивното заразяване, не пощадила оцелелите. Между заболелите се оказало и невръстното момиченце Садако Сасаки. То било обречено. А толкова много му се искало да живее, да твори, да обича. В болницата Садако си спомнила древната японска легенда, според която тежко болният оздравява, ако направи хиляда книжни жерави. И започнала трогателна надпревара с времето и смъртта. Когато Садако почувствала, че силите я напускат, тя се обърнала с молба за помощ към всички деца по света. Към далечния японски град от различни краища на планетата полетели хиляди книжни жерави. Но чудото не станало. На 25 октомври 1955 г. очите на 12-годишното момиченце се затворили завинаги. Останал само споменът за отчаяната му и трогателна борба със смъртта, описана от неговия брат. Той бил предупреждение към бъдещите поколения да не допускат войнолюбците да разпалят пожара на нова, термоядрена световна война. 
Днес издигнатият в центъра на възродената от пепелищата и руините Хирошима скромен паметник на крехко момиченце, държащо жерав в ръката-оригами, олицетворява всеобщия стремеж на хората към по-добър и мъдър свят - без насилие и войни.
Децата са като пролетни цветя, лъчезарни и светли, като небето през юни. Прекършените им невръстни души не намират покой след смъртта. И днес те продължават да летят над нашия общ дом Земята като птици на надеждата и да носят послания за мир и щастие. Тихо, тихо! Чувате ли нежния полъх на крилете им...