Обществото да декларира своя текущ приоритет

Любослав Костов

Политиката заприлича на футболен мач между агитки, в които нюансите са обявени за държавна измяна. Ако не си с „нашите“, значи си от „враговете“. А истината е, че това не е игра само с черни и бели фигури. Това е сложна екосистема, в която „доброто“ и „лошото“ съжителстват на едно и също място.
Представете си политик, който във външната политика флиртува с авторитарни режими, но във вътрешен план привлича инвестиции, строи инфраструктура, а доходите растат с прилични темпове. Харесваме ли го? Или етикетите тежат повече от хляба на масата? 
Историята познава такива фигури. Например, Ли Куан Ю в Сингапур. Той изгради една от най-развитите икономики в света, въпреки учебниците по либерална демокрация. За едни той е диктатор, за други - държавник, превърнал рибарско селище в глобален център. Къде е истината? Тя е и в двете.
И обратното. Представете си „автентичния евроатлантик“. Човек, който говори пламенно за ценностите на ЕС и НАТО, но зад тази геополитическа вярност задушава местния бизнес, позволява корупцията да пусне метастази в институциите и превръща администрацията в бухалка. Този ли е нашият човек? Оправдава ли “правилната” му външна политика неговото вътрешнополитическото безхаберие? Спомнете си за Чанг Кайши, “нашият кучи син“ за Запада в борбата срещу комунизма, чието управление обаче бе пропито от корупция и репресии. Това прави ли външния му избор грешен? Не. Но прави ли вътрешната му политика приемлива? Също не.
Задължително ли е всеки, който критикува брюкселската бюрокрация или изолационизма на Тръмп, да бъде заклеймяван като „путинист“? И задължително ли е всеки критик на Москва или Пекин да бъде автоматично обявяван за „демократ“, дори ако методите му на управление в родината му напомнят на феодализъм?
Според мен няма перфектен политик. Има различни пакети от силни и слаби страни. Политиката е компромис, а гласуването е избор на това кой проблем сме готови да толерираме в името на решаването на друг проблем. Когато Рузвелт се съюзява със Сталин, той не става комунист. Той просто избира да реши проблема с нацизма пред този с комунизма.
Ако днес най-големият ни страх е националната сигурност, може би ще преглътнем стагнацията? Ако обаче гладът и мизерията чукат на вратата, геополитическите лозунги започват да звучат кухо. Това е същината на демократичния процес, обществото трябва да дефинира своя текущ приоритет, без да се преструва, че е намерило светец.
Мисля си, че всеки който се опитва да ни убеди, че истината е само една и тя е боядисана в един цвят, е или интелектуално мързелив, или дълбоко лицемерен. Защото между „черното“ и „бялото“ не е само сивото. Там е целият спектър на живота. Именно там работи демокрацията.

Фейсбук