Държавата като длъжник

Проф. Любомир Халачев


Много често (особено в последно време) започваме да използваме понятия като „държавата е длъжна“, „това е задължение на държавата“, „ държавата трябва да го направи“ и други подобни. С което искаме да покажем, че държавата има задължения в определени области, които явно не изпълнява. Сигурно е така, няма да споря с подобни определения, още повече, че и аз често ги използвам. Но изведнъж се сещам, че ние преди тридесет и пет години започнахме промените в обществения живот най-напред именно с това - да накараме държавата да се откаже от почти всички свои завоевания, а с това и от своите задължения. Искахме всичко да прехвърлим на частния сектор с идеята, че когато е в частни ръце, то ще бъде управлявано по-добре.
В някои случаи е така. Но тогава ние не трябва да искаме от държавата (в лицето на държавните институции) да изпълнява тези задължения, които е изпълнявала преди това. Например в такива области като инфраструктура, здравеопазване, образование, култура. Спомням си разказите на моя дядо, който беше бежанец от Източна Тракия, как след като се установили в България, създали новото село и веднага започнали да строят училище. Малко, само с две стаи - но все пак училище. Без помощи от държавата или от европейските институции. Само със силите, парите и труда на селяните от селото. Не защото не са искали да получат отнякъде помощ, а защото така са били възпитани - всичко, което е пряко свързано с живота им, трябва да бъде решавано от тях. Никой от тях не обвиняваше държавата, че не им помага.

През социализма 

идеята беше, че всичко материално принадлежи на държавата. Следователно, тя е отговорна за всичко, което става с нас и около нас. Тя отговаря за здравеопазването, тя отговаря за образованието от училище до университета, тя отговаря за театрите, за киното, за литературата. И тя го правеше - доколко добре, е друг въпрос. Но всички знаехме от кого да търсим отговорност и на кого да се сърдим.
След промените ние бързо раздадохме (продадохме, ликвидирахме) цялата държавна собственост. Бяха създадени десетки частни болници, училища, университети, културни институции. Повикът „да не вярваме на държавата, тя не може да управлява“ кънтеше във въздуха. Сега започваме, година след година, да търсим отговорност от държавата - все по-голяма и все по-сериозна. Явно нещо или някъде сме сгрешили. Да видим къде!
В САЩ (взимам най-чистата пазарна икономика в света) всички спорове, дори етичните, се решават в съда. Като еквивалент за нанесените щети се явяват парите. В края на краищата всяка щета, обида, нарушение се измерва в долари. И никой не протестира! Всеки знае, че, ако е допуснал грешка по своя вина, трябва да носи отговорност. Никой не търси отговорността на министерството на здравеопазването за това, че в някаква болница са сгрешили и лошо са лекували негов близък. Съдът ще се произнесе и в края на краищата ще отсъди кой да понесе вината. Наказанието обикновено се изразява в пари. Американците никога не са смятали, че държавата е длъжна да направи едно или друго нещо, за да им помага. Освен за армията и полицията, разбира се.
У нас вече стана традиция за всяка обществена грешка да се обвинява държавата. Нямам предвид факта, че много държавни чиновници и дори министри допускат грешка след грешка. Това е видимо с просто око. При това те обикновено 

не носят никаква отговорност - 

не смеят дори да си подадат оставката. Както не смеят да си подадат оставката онези прокурори, които пишат с лека ръка обвинителни актове, които след това бързо падат в съда. Но, това е друг казус. Сега говорим за проблема с отговорността. Направихме така, че болниците станаха търговски дружества, и сега ги обвиняваме, че се грижат само за финансовите си успехи. Да, така е, звучи грешно да сравняваш болката на човека с някакви пари - но ние сами го искахме. Или поне никой не възрази, когато решихме болниците да се приравняват на гастрономите по въпросите за отговорността за работата в тях. 
Сега се сърдим, че някои болници не работят, че нямат нужните лекарства, а пък други - че спекулират с лекарствените цени и т.н. Да, точно така е! Възмутително е! Но не може хем да искаме те да печелят (и да ги поощряваме и оценяваме по тези показатели), хем да искаме да поставят на първо място здравето на хората.

Същото е и с образованието 

Казахме, че парите следват ученика в училище, и сега се чудим защо директорите на някои училища не искат да признаят, че учениците ходят на училище само за да получават безплатни закуски. Поставят им фиктивни оценки, само и само училището да не се закрие. Подобно е положението и с някои университети. Искаме от тях да печелят пари (като американските университети - милиони), искаме да имат скъпи лаборатории и учебни зали и затова не обръщаме внимание, че много често както студентите, така и преподавателите изпълняват съвсем проформа своите задължения. Едните се правят на студенти, другите се правят на преподаватели. Целта е една - да получим повече пари. Другото не е важно. Трябва да кажем, че в много случаи тази цел се постига, но тя е за сметка на други цели.
Виждам как моите колеги в киното се сърдят, че държавата не си изпълнява задълженията и не подпомага достатъчно киноиндустрията. В момента пари за кино има, но ние все още страдаме от слабо разпространение на нашите филми в чужбина. Да, това е факт, и то по много причини. Една от причините е, че нямаме достатъчно пари, за да правим силна реклама. И точно за това обвиняваме държавата - тя, казват колегите, трябва да положи усилия за разпространението на българските филми, които да стигнат до масовата публика в чужбина. Да, хубаво би било, но ние иззехме всички функции от държавата, както с производството, така и с разпространението на филми. Още в далечната 1991 г. , когато създадохме Национален филмов център и всички станахме продуценти. Сега искаме да печелим от нашите филми, но ако може държавата да положи усилия да ги разпространява.

Много са посоките на тези мисли – 

какво трябва и какво може държавата в днешно време. Виждам, че все по-често всичко се стоварва върху държавата, и без да оправдавам онези висши държавни чиновници, които в името на държавата правят грешка след грешка, трябва да призная, че много от тези решения можем да взимаме сами, в нашата общност. Например: в някаква област има стара църква, гордост на областта, която се руши. Показват я по телевизията и около нея се въртят местните хора, които отправят молби към министерството и казват: трябва да се помогне! 
Добре, а вие първо попитахте ли в областта - те защо не помагат. Имаме някои богати области, от самото село има излезли имотни и заможни хора, те защо не помагат. Или в областта са казали, че в момента нямат пари за църквата, защото имат други задачи и местните хора, вместо да отидат и да се борят за своята църква в областния град, викат телевизията и казват: държавата не си гледа работата!
Подобно е положението и с местните пътища. Много от тях са в окаяно състояние, това го знаем. Но никога не съм чул кметът на някоя община да дойде в София да се бори за възстановяване на пътя. Разбираме за състоянието, когато хората от общината блокират националния път и ги покажат по телевизията. 

Имаме много агенции и комисии - 

над 50 на брой, но кой знае защо много от тях се появяват по телевизията само за да отчетат, че са забелязали някакви нередности. Отстраняването на самите нередности остава като задължение на гражданите. Между другото, задачата на местните избори е точно тази - да изберем общински съветници, които да помогнат за подобряването на живота в общината. А не просто тези или онези партийни функционери!
Държавата не е и не може да бъде господар. Тя е съвършен инструмент за решаване на човешките проблеми. Казвам го, защото наближават парламентарните избори. Когато изберем в държавните институции хора, които могат да помогнат за подобряване на нашия живот, ще можем наистина да го усетим в следващите години. Ако изберем такива, които нямат никакви други качества, освен че са верни на партийните лидери, трябва на себе си да се сърдим за това, че проблемите не се решават.
Тук държавата няма никаква вина!

Поглед инфо