
СНИМКИ МАРИЯН КАРАГЬОЗОВ
На фокус
„Един български век“, който обогатява, дисциплинира и натъжава
Способността да видиш духа на времето в най-конкретните, уж незначителни, битови феномени
/ брой: 84
За пръв път прочетох книга, която ме тласна да гледам „Рашомон“ - знаменития филм на Куросова от 1950 г. Той, разбира се, сюжетно няма нищо общо с книгата, но завещава на филмовата история „ефекта Рашомон“. Филмът е сплав от три различни разказа за една и съща случка. Разбирам после, че със своя труд „Един български век. 1923-2023“ проф. Искра Баева, проф. Димитър Денков и проф. Боян Дуранкев са „повлекли крак“ - и други автори у нас възприемат напоследък този подход.
Проф. Искра Баева ни разказва последния век от живота на България, като подрежда утвърдени в съзнанието ни факти, уплътнява разказа си с малко известни и любопитни подробности, подрежда известното и слабоизвестното в рамките на различни идеологии - съсловна, комунистическа, фашистка, националсоциалистическа, социалистическа, неолиберална, и се противопоставя внимателно, но достатъчно категорично на избуялите през последните 30 години политкоректни интерпретации на историята.

Проф. Димитър Денков, сякаш подчинен на духовете на Платон и Хегел, извежда цялата история на този век от доминацията на идеи, в нашия случай три - националистическа, социална и интернационална, като превръща всички факти в свои превъплъщения. И тук играта на абстрактно с конкретно, което е по силите само на един философски ум, зашеметява със способността да види духа на времето в най-конкретните, уж незначителни, битови феномени. И обратното - в своята върволица баналните конкретни факти стават закономерни представители на най-дълбоки социални нагласи. Така например банкнотата от 100 лева, емисия 1940, с карта на „Санстефанска България“ на гърба; имената на градовете Велинград и Димитровград; Азис и съставът на футболния отбор „Лудогорец се превръщат в емблеми на цели епохи.
Проф. Боян Дуранкев пък ти дава лупа, с която виждаш цялото столетие през факти, които описват България чрез логика, прогрес и падения. Авторът разрушава представата за статистиката като нещо едномерно и безспорно, и чрез съпоставки на числа разказва цялата материална история на страната ни през последния век. И тъкмо си подредил в главата си емпирични „листа и клонки“, схващаш като пробуден, че всъщност има цяла „гора“, която е сята, обгрижвана и разрушавана с определени намерения, идеали, интереси, алтруизми и егоизми.
И така, натрупаното в главите ни богатство на разхвърляни вещи в историческия ни килер постепенно, страница по страница, докато стигнеш до 600-ната, дисциплинира всичко и подрежда логично експонатите на три различни рафта. С това „Един български век“ престава да бъде просто книга, за да се превърне в Енциклопедия за тези, които имат очи да гледат и уши да слушат.
Когато затворих книгата, в ума ми като холограми изскочиха три образа: на усмихнатия и излъчващ оптимизъм проф. Боян Дуранкев, който в края на своя разказ обобщава с ужасното: „Днес обществото е опустошено и атомизирано. Нито очакванията, нито обещанията се сбъднаха или изпълниха“; на строгата, но по майчински приобщаваща проф. Искра Баева, с нейното по-скоро послание, отколкото извод: „Оптимистичният извод от дългия път на България след Първата световна война е, че след като преминават през различни социално-икономически модели, българите постепенно разбират колко важни са собствените им усилия за подобряване на живота в страната“; на спокойния проф. Димитър Денков, с неговия про форма невъзмутим изказ: „Когато осъществяването на водещите идеи изглежда най-близко, те угасват“. А днес? – „Огромни регионални и социални диспропорции, водещи до поредна победа на идеологията на индивидуалното спасение“.
И така, както започнах да чета книгата с идеята отново да гледам „Рашомон“ на Куросова, приключих с четенето, извадих от библиотеката си албума на Врубел, с неговия едновременно мил и страховит Демон.
В тези три разказа има дяволски картини на преврати, убийства, измами, похищения, с техните катастрофични адски срутвания. Има обаче и едно философско спокойствие, което приема света такъв, какъвто е. И е трудно да познаеш кога тази безметежност ще избухне във възход или в падение. В очакване на книгата „Следващият български век“. И с благодарност, разбира се, на издателство „Изток - Запад“ за прекрасната книга.

Пиршество за ума
Д-р Мариан Карагьозов
Пиршество за ума - така мога да определя провелото се вчера в СУ "Св. Климент Охридски" представяне на книгата на икономиста проф. Боян Дуранкев, на философа проф. Димитър Денков и на историка проф. Искр Баева "Един български век. 1923 - 2023 г." (изд. "Изток-Запад").
Книгата представя три паралелни разказа:
- обобщение и нова интерпретация на добре установените исторически факти (И. Баева);
- преглед на основните идеологии, властвали в страната ни в този период - от национализма през социалистическия идеал за построяване на общество, базирано на социалната справедливост, до евроатлантическия етап, практическа реализация на който става емигрирането на 2 млн. души и намаляването на населението на България от 9 млн. души до 6,5 млн. души понастоящем (Д. Денков);
- икономическото развитие (Б. Дуранкев) - въз основа на данни за световната икономика и на българските статистически годишници могат да се направят страшни изводи - османското владичество довеждо до непоправимо закъснение на България спрямо т.нар. страни на класическата модерност. През 1920 г. средното ниво в България по БВП на глава от населението е равно на нивото от 1720 г. в САЩ и 1620 г. в Германия. Първата година, в която България надминава средното световно ниво по този показател, е 1959 г.
През 1939 г. около 2/3 от населението все още е неграмотно, без ток или канализация са 94% от домакинствата. Това са данните, в които се разбиват илюзиите за някакъв всеобщ просперитет, базирани на прехвърлянето на спомени от най-високия елит върху масовото ниво.
Книгата съдържа още много интересни данни и анализи, ще я чета с интерес!
Фейсбук