България в очакване на по-високи доходи

Сякаш лавина се отприщи, след като служителите в надземния градски транспорт в София не се явиха на работа в течение на 6 дни през май, настоявайки за по-високи заплати. Протест обявиха и медицинските работници, които с основание изтъкнаха, че при сегашната стартова заплата от 1200 лева за сестра назрява колапс на общественото здравеопазване. Работещите в обществените медии също надигнаха глас за по-високи възнаграждения. Присъединиха се и библиотекарите: в техния сектор хора с магистърски и докторски степени едва стигат до минимална заплата.
„Всеки, който работи, заслужава достойни доходи“ – заяви синдикален лидер. Това без съмнение е така, но монетата има и обратна страна: в състояние ли е икономиката на България в сегашния си вид да удовлетвори справедливите искания за по-високи доходи на всички засегнати от поскъпването на живота? В опит да отговорим безпристрастно на този въпрос, ще прибегнем до един важен макроикономически показател: дела от брутния вътрешен продукт, който отива за компенсация на наетите. Компенсацията включва заплати и социални осигуровки, плащани от работодателя. Освен за България и Европейския съюз, ще проследим и данните за две страни от региона – Румъния и Хърватия.
Прави впечатление, че на ниво ЕС делът на „труда“ е устойчив през годините, както може да се очаква от зряла система. За разлика от това, показателят за България расте – но тръгвайки от ниска база (около 30% от БВП) в средата на 1990-те. С всяка следваща година трудът в България успява да отчупи малко по-голямо парче от общата „питка“ и така през 2024 г. страната отделя за компенсация на наетите 44,4% от БВП, при 47,9% средно за ЕС.

Говорим за проценти, а не за абсолютни суми, 

така че аргументът „бедни сме и затова даваме на работниците по-малко пари“ не е валиден. Примерът на Хърватия доказва това: тази балканска страна се сблъска с големи трудности, когато се отделяше от Югославия, но въпреки това поддържа и дори на моменти надвишава средния за ЕС дял на компенсацията в БВП (което обаче не означава еднакъв размер на заплатите).
Бързината, с която България догони средния европейски стандарт за възнаграждение на труда като дял от БВП, е впечатляваща. Но тя също така говори, че дълги години към българските работници е бил насочван по-малък от възможния дял от националния доход. Сегашното по-високо ниво на възнагражденията не е в състояние да компенсира със същата скорост негативните дългосрочни последици от предишната трайна суша в доходите.
Заради малкия дял от националния доход, който отиваше за труда, трудовата миграция доби драматични измерения, образователното ниво спадна, трудовите нагласи ерозираха, а грижите за общественото здраве бяха изоставени. Ръстът на доходите, който наблюдаваме през последните години, е благоприятен за населението, но няма да донесе социално и демографско чудо – а и, както ще видим, нужни са значителни усилия, за да продължи.
Разликата от 3,5 пункта в компенсацията на труда в България спрямо средните стойности на ЕС (44,4 спрямо 47,9%) при сегашното ниво на националния доход съответства на около 7 млрд. лв. С други думи, ако в България се плащаха „европейски заплати“ (не като абсолютен размер, а като дял от националния продукт), инвестициите и печалбите на бизнеса би трябвало да намалеят със 7 млрд. лв. и тази сума да отиде за работещите.
Седем милиарда лева звучат внушително, но ако разпределим тази сума между общия брой на наетите работници в България (2,67 млн. души за 2024 г.), ще установим, че от „европейските“ заплати (да повторим – не като размер, а като дял от БВП) ни делят около 220 лв. на месец под формата на заплати и осигуровки.

Ако ги нямаш, 220 лева са много пари, 

но изводът се оформя: предвид настоящия размер на българската икономика, равнището на заплащане на труда е само малко под стандарта на ЕС – най-социалния икономически блок в света. С други думи, в България е почти достигнато възможното ниво на заплатите при сегашния размер и структура на националното стопанство. В някои сектори, на първо място в общественото здравеопазване и в културата, нивото на заплатите трябва да бъде чувствително повишено и икономиката има ресурси за това. Но като цяло времето за масови повишения приключи.
Това насочва към извода, че за да бъде възнаграждението на труда в България по-адекватно на съвременните потребности, а и на стандартите в ЕС, необходимо е страната да произвежда по-висок национален продукт. Тоест, вместо да спорим как да разрежем баницата, нужно е да направим баницата по-голяма.
Това може да прозвучи като „нужен е ръст на БВП“, но не е точно така – ръстът на БВП е следствие, а не цел на националните политики. Важно е България да започне да произвежда не повече, а по-ценни неща с ресурсите, с които разполага: почви, море, жито, руди, млади математици и химици. Икономиката на България и сега е доста голяма, като материален отпечатък – но същото не може да се каже за нейното стойностно изражение. България може да забогатее само с преработка на ресурсите, които в момента продава в суров вид.
За да стане възможна подобна икономическа трансформация, са нужни значителни инвестиции, каквито българската икономика за съжаление не поддържа. От близо десет години страната отделя за инвестиции в основен капитал чувствително по-малко от средните стойности за ЕС: през 2024 г. дяловете от БВП са съответно 17,9% и 21,2%.
Тук е поучителен примерът на Румъния, където след 2009 г. ръстът на дела на труда в БВП чувствително изостава от този на България, но това до голяма степен се дължи на засилената инвестиционна активност: както се вижда от фиг. 2, около и над 25% от БВП на Румъния се формира от образуване на основен капитал – инвестиции, които тепърва ще носят плодове.
Ниската норма на инвестиране в България, в съчетание с исторически ниския дял на компенсацията на труда в БВП, говори, че държавата не обръща достатъчно внимание на своето бъдеще. 

Накъде трябва да се насочат усилията?

Финансовите аспекти несъмнено трябва да получат приоритетно внимание. Българската банка за развитие трябва да влезе във функцията на кредитор на изгряващи национални производители, тъй като чуждестранният банков капитал няма интерес да подкрепя кандидат-шампиони в рискови начинания. Преди това, преодоляването на осакатяващия режим на валутен борд чрез въвеждането на еврото ще освободи в банките значителни парични ресурси, които с подходящи политики може да се превърнат в инвестиции.
Колкото и да са важни, финансите са технически въпрос. Проблемът се крие на идейно ниво: необходимо е идеята за национално стопанство да се завърне в управлението на държавата. Вместо аморфна маса от къде по-успешни, къде едва оцеляващи бизнеси, България трябва да постигне икономическа структура, в която има вътрешна логика. Секторите в българската икономика трябва да бъдат свързани помежду си напред и назад по производствената верига, както и хоризонтално в клъстери. Практиката на успешните страни разкрива много от инструментите за изграждане на национално стопанство.
Друго необходимо условие за повишаване на добавената стойност в българската икономика е да се следват национални стопански политики на секторно равнище с хоризонт отвъд мандата на едно правителство. Балканските политически нрави водят до високо текучество на министри и заместник-министри, но това не трябва да води до постоянна смяна на целите и инструментите на националното развитие. По подобие на оперативните програми на ЕС, може би малко по-гъвкави, необходими са многогодишни програми за развитие на секторите в националното стопанство, по които да се работи сериозно.
Не на последно място, политиците и медиите трябва да са по-критични към лозунги от типа „Държавата е лош стопанин“ и „Всичко, от което се нуждаем, са ниски данъци“. Добър пример за ползата от ниските данъци е Нигерия, където данъчната тежест е под 5% от БВП, но страната далеч не е образец за развитие на общество и икономика.
Видяхме, че на достигнатия етап единствената възможност за по-чувствително и устойчиво повишаване на доходите в България се крие в увеличаването на стойността на националната продукция. За целта, вместо към неикономичен брутен растеж, България трябва да се стреми към производството на повече и по-ценни неща с по-добри технологии. Тази икономическа трансформация няма да се случи от само себе си; ако само я чакаме, има да чакаме. Необходим е национален стремеж за излизане от икономическия лабиринт.

Икономически живот