Отново за газлайтинга

От вчера направо не мога да се нарадвам на страхотния ръст на жизнения ми стандарт. Първо от сайта „Pariteni.bg“ научавам, че „България вече не е най-бедната в Европа: изпреварихме Румъния, Чехия и Полша по богатство“. После не кой да е, а Институтът за пазарна икономика (ИПИ) ме светва, че „Покупателната способност нараства с над 80% за десетилетие“. Авторът още с първото изречение „хваща бика за рогата“: „Данните за доходите, потреблението и бедността очертават картина на нарастващо благосъстояние през последните години, а не на обедняване“. И след числата за реалния доход по години направо забива пирона: „Това за пореден път подчертава извода, че не само е несъстоятелно да се говори за обедняване (и съответно да се мислят мерки за справянето с него), напротив - въпреки значителната инфлация през последните пет години, домакинствата могат да си позволят почти два пъти повече стоки и услуги в сравнение с десетилетие по-рано“.
Аз няма да споря с автора на ИПИ - числата са верни. Просто ще отбележа, че „средният човек“ е нещо различно от „реалния човек“. А измерваната инфлация изобщо е нещо различно от инфлацията на стоките, от които зависим всеки ден. Вярно е, че телевизорите са поевтинели, но марулята днес струва 1,5 евро, а миналата година беше за лев. Вярно е, че „рехабилитацинните услуги“ за година са поевтинели на 50% (3), но днес две банички с един айран са към 4 евро, докато преди година си ги купувах за 4 лева. На хартия инфлацията е 4% годишно. На щанда с доматите тя спокойно стига 20-30% за месец. За месец, не за година! Въпросът е коя от двете плащаме. И това не са единични случаи - подобни скокове се виждат при редица стоки от първа необходимост. Най-всекидневните разходи - храна и услуги - поскъпват най-много, но това се размива в усреднените индекси.
Когато официалните показатели и личният опит се разминават толкова системно, проблемът не е в „усещанията“, а в разказа за реалността. Нищо друго не мога да направя, освен да извикам“: „Газлайт“!
Газлайтингът е манипулативен психологически похват, благодарение на който човек започва да се съмнява в реалността на това, което вижда, защото постоянно му обясняват, че това, което вижда, е халюцинация. Тук има две страни: „газлайтър“, който упорито представя фалшив разказ и се опитва да внуши на „газлайтнатия“, че това, което смята за реалност, не съществува.
Понятието идва от  филма „Светлина от газената лампа“ („Gaslight“) с Ингрид Бергман и Шарл Боайе от 1944 г. Във филма жена от XIX век мисли, че полудява, докато всъщност съпругът й, който е престъпник, непрекъснато я убеждава, че е луда, за да дискредитира наблюденията й над неговите действия.