Има ли край лявата безнадеждност?

Дискусията, последвала публикацията ми за поредния нов проект,  показва като на длан защо е толкова тежко положението в лявото пространство. Не е заради противоположните мнения, за които ще стане дума накрая. А заради недоглеждането, несъобразяването и направо отричането на очевидни и даже очевадни факти. 
Факт номер едно. 
За 36 години нито един проект на напуснали БСП политици не излезе успешен! 
Нито един! 
От 36-ото до 51-вото Народно събрание се изредиха цели 16 легислатури, като само два пъти отронилите се от партията майка формации влязоха самостоятелно в парламента. 
Всеки учредител на нов проект или подценява провала на досегашните опити, или пък въздухарски си вярва, че тъкмо той ще направи първия пробив не за епизодично, а за трайно участие в законодателния орган. 
Не, 

уважаеми довчерашни другарю 
и сегашни опоненте 

няма да успееш и ти. 
И не защото не те бива, а тъй като социалистите мигрират не към проекти като твоя, а към “Възраждане”, “Величие”, “Меч” и т.н. След като фигури на високи партийни позиции напускат БСП, защо и избирателите да не го правят? 
Лошият пример винаги е по-заразителен от добрия. 
При теб вече са били, докато си ги омайвал вътре в БСП, няма защо да те следват и навън, защото ще получат още от същото, а те търсят нещо различно. Ама не можело задълго да е без силна лява партия в бедна страна като България. Може, може, вижда се, че може. И ще продължи да е така, докато царува илюзията, че силата ще се постигне не чрез сплотяване, а с разпиляване. 
Факт номер две. 
Създаването на нови и нови проекти след откъсване от партията майка свива парламентарното представителство не само на БСП, но и на цялото ляво пространство. Една съвсем малка част от неодобряващите политиката на “Позитано” 20 прескача в новите формации, самопрепоръчващи се за леви, даже за истинските леви и дори за единствено левите. Друга, и то доста по-голяма, отива в партии като “Възраждане”, “Величие” или “Меч”, а в предишни години - в НДСВ, “Атака” и пр., обясних вече защо го правят. Трета част, и то най-многобройната, се отказва да гласува, защото, макар и дълбоко разочарована от своите, няма сърце да посегне към друга бюлетина или пък наивно смята, че поредната загуба и дори непопадането в Народното събрание ще оздрави партията. Така сборният изборен процент на левите партии се спихна до едноцифрено число, и то опасно близо до бариерата, под която резултатът е недостатъчен за влизане в парламента.
Факт номер три. 
Критиките отвън, дори и най-жестоките, особено пък от довчерашни социалисти, не подобряват нищо в БСП. Ситуацията даже се влошава, защото 

ръководствата остават 
без коректив 

и могат да правят каквото си искат, без да се опасяват от вътрешна съпротива. В този смисъл те дори могат да бъдат благодарни на бегълците за комфорта, който им създават с напускането си. Колкото и някои да си затварят очите, оздравителни процеси, водещи до повишаване на изборните проценти, се постигат само чрез сериозни вътрешни дискусии. Случвало се е и при Нинова, и при Станишев, както и при други лидери.
Говорейки за дебатите, наясно ли сме, че при свободата на словото най-важното е чие мнение да бъде чуто? Кое от различните и често противоположни становища, както е в случая, е полезно, на кое от многото да стъпим, за да се оттласнем, а не да пропаднем? На този, който ни поучава, без да има една победа зад гърба си? Или на онзи, който заедно с другарите си е довел организацията, на която е бил лидер, до рекордни резултати в парламентарни и местни избори, ненадминати от БСП вече четвърт век никъде в България? Ама друго е било времето преди 20 години, казват безпобедниците. Така де, но и в същото това не толкова отдавнашно време пак едни успяваха, а други се проваляха. Като че ли е пределно ясно в чие мнение трябва да се вслушаме, за да успеем. Но не, не го правим. Не ме чуха преди 20 години, когато 

негативните процеси 
бяха обратими 

Не ме чуват и сега, когато необратимостта е само на сантиметри, а може вече и да сме влезли в нейния улей.
Ако на конгреса през февруари повечето гласуваха като мен, ръководството щеше да е съвсем друго. Не го сториха, но не това е най-лошото. През двете конгресни денонощия доста делегати споделяха пред мен недоволството си от Зафиров. А когато той беше избран, се втурнаха към него и не просто протоколно му стискаха ръка, а горещо го запрегръщаха. С това лицемерие сме за никъде.
Беше ми трудно да намеря щастлив край за този коментар. 
Надявах се утрото  да е по-мъдро от вечерта.
Оказа се, че не е. 
Не проблясва светлина в тунела на лявата безнадеждност, и то не заради неспособността ми да формулирам хепиенд на разсъжденията си. Докато не прогледнем за тежките последици от разнопосочните ни действия, тук съм изброил само три от тях, докато не впишем личните и груповите си действия в общи усилия за тяхното преодоляване, все така ще бъдем прави всеки за себе си, но заедно - криви за лявата идея. 
Па макар и да сме в най-бедната страна на ЕС.