Не дали, а как помним

Българската история през XX век е изпълнена с тежки, драматични и често трагични моменти. Това е история на възходи и достойнство, на борба за оцеляване и социални преломи, но и история, белязана от тежки вътрешни разломи, насилие и братоубийствени кръвопролития. В нея има дати, които не просто отбелязват събития, а носят травма, болка и дълготрайно обществено напрежение. Въпросът, пред който сме изправени отново днес, не е дали да помним, а как помним и с каква цел. Дали като източник на мъдрост или като оръжие за ново разделение. Когато тези дати се превръщат в политически маркери за „свои“ и „чужди“, те престават да бъдат памет и се превръщат в инструмент на разединението.
В условията на поредицата от политически и обществени кризи от последните години следва да си зададем въпроса дали не е дошло време ясно да заявим, че датите на разделението имат смисъл само ако носят поуки. Историята не е арсенал за политически сблъсъци, а обща памет, от която трябва да черпим отговорност, а не омраза.
Обществото ни твърде дълго живее с противопоставяния, наследени от миналото и поддържани в настоящето. Твърде дълго трагични събития се използват, за да се поддържа чувство за вечен конфликт. Това не прави паметта по-жива, а я обезсмисля. Паметта, използвана за разделение, престава да бъде памет и се превръща в средство за натиск.
Защото паметта за трагичните събития от миналото не бива да бъде избирателна. Тя не може да служи за морално превъзходство на едни над други, нито да бъде инструмент за легитимиране на днешни политически тези. Историческата памет е дълг към истината, към жертвите и към бъдещето. Тя изисква честност, пълнота и уважение към всички жертви, без изключение, без селекция и без идеологически филтър.
България не се нуждае от нови разделителни линии. Не се нуждае от непрекъснато връщане към стари рани, отваряни с политическа цел. Тя се нуждае от трезв поглед към историята, от уважение към всички жертви и от осъзнаване, че нацията не се гради върху противопоставяне, а върху споделена отговорност. Да помним означава да разбираме. Да разбираме означава да не повтаряме. Истинската почит към миналото не е в лозунгите и обвиненията, а в усилието да изградим общество, в което трагедиите от XX век са невъзможни.
С особено яснота и категоричност трябва да заявим, че в политиката няма място за призоваване на кръвта на хиляди загинали невинни български граждани. Тяхната смърт не може и не бива да бъде аргумент, нито символ, нито средство за мобилизация. Това е морална граница, която не трябва да бъде прекрачвана. Истинският урок на историята е, че когато държавата и политиката стигнат до кръвопролитие, губят всички. Нито една политическа кауза, нито една идеология, нито една партийна битка не оправдава употребата на трагедията като инструмент. Паметта за загиналите изисква споделена отговорност, тишина, уважение и смирение, а не шумна политическа реторика.
Наш дълг е да превърнем историята в урок, а не в присъда. Да я използваме, за да изграждаме мостове, а не ровове. Да говорим за миналото честно, отговорно и с мисъл за бъдещето. Защото днес повече от всякога България има нужда от помирение, основано не на забрава, а на осъзнаване. На национално самочувствие, което не черпи сила от омраза. На политика, която гледа напред, без да тъпче паметта на мъртвите.
Да почитаме миналото, означава да носим отговорност за настоящето. Да признаем, че нито една идея, нито една власт и нито една кауза не оправдава разрушаването на обществото отвътре. Националната зрялост не се измерва с това кого обвиняваме, а с това доколко сме способни да извлечем поука и да продължим напред като общност.
България има нужда от увереност, която не черпи сила от омраза, и от политика, която гледа напред, без да поругава паметта на мъртвите. Има нужда от общ език, в който миналото се уважава, но не се използва като оръжие. Нека сложим край на датите на разделението и оставим историята там, където й е мястото - като учител, а не като политически инструмент. И нека пазим паметта за невинните жертви чиста от всякаква политическа употреба.
Това дължим на тях.
Това дължим на себе си.
Това дължим на бъдещето на България.