Глас народен, глас нечут

Всеки е чувал латинската сентенция "Vox populi, vox Dei" или, казано на български език, "Глас народен, глас Божи", от който управляващите трябва да се ръководят, защото именно народът знае най-добре от какво има нужда и отива да гласува, за да избере човека, който да го представлява.
Така се случва и днес, че гласът на народа остава нечут, а онези, които са успели да вземат властта - къде с лъжливи обещания, къде с измама, се опитват да изкарат избирателите глупави, объркани, незнаещи какво искат, кое е по-добро за тях. Колкото повече недоволните вдигат протести, призовават за смяна на политическия елит, настояват за честен вот - толкова повече биват преследвани, осмивани и набеждавани за "вътрешни врагове, защитаващи чужди интереси".
Няколко съвсем пресни примера - британският премиер Киър Стармър, германският канцлер Фридрих Мерц, френският президент Еманюел Макрон, американският президент Доналд Тръмп (разбира се, има и много други, но тези са най-самовлюбените, които мислят, че без тях светът ще загине, когато положението е точно обратното...).
От години Великобритания е в ситуация "от трън, та на глог", що се отнася до министър-председателя. Освен че трудно може да се сетим за изкаран пълен мандат, всеки лидер си заминава от "Даунинг стрийт" с още по-нисък рейтинг на одобрение от предшественика си. Всеки път хората си мислят, че по-лошо не може да стане, и всеки път става ясно, че има още накъде да се пробива дъното. Най-важните министри в кабинета на Стармър, избран с много надежди да върне старата слава на страната, го напускат - двама само миналата седмица. Заради скандални разкрития, афери, в собствената му партия го призовават да подаде оставка, той обаче гордо заявява, че не само ще изкара цял мандат, но ще се кандидатира и за втори. На наскоро проведените парламентарни избори на Острова лейбъристите се явиха на неофициален изпит, на който се издъниха с трясък. Но дори и това не накара Стармър да се замисли къде греши - той се изживява като безгрешен и нагло вири нос, докато британците се чудят как се докараха до това положение.
Сходен е и случаят с Мерц. В собствената му партия вече избират кой да го замени. Цялата управляваща коалиция има срамно нисък процент на одобрение, а последното социологическо проучване показа, че крайнодесните от "Алтернатива за Германия" я изпреварват с девет процента. За сравнение - миналия месец беше едва 5. Но канцлерът сякаш се опиянява от собствения си глас, от собствените си думи и не се вълнува от допитвания. Те не го интересуват.
Макрон ще бъде запомнен не само с това, че беше избран за два последователни мандата, но и с явната си подигравка с французите, когато парламентарните избори бяха спечелени от левите. Но понеже Конституцията му позволявала той да реши на кого да даде мандата, той си избра десните. Какво от това, че народът им показа червен картон? После драмата със съставяне на правителство, а броят на вотове на недоверие може да влезе в "Рекордите на Гинес".
Черешката на тортата, както винаги, е Доналд Тръмп - той не би се примирил с нищо по-малко. Човекът, който се изживява като властелина на света, не търпи някой да му противоречи - веднага му се показва вратата, посоката към затвора или пистолета. Искаш политическа кариера - слушаш, изпълняваш, хвалиш и ръкопляскаш непрекъснато. Америка се прави велика отново не с мисълта за местните, те вече видяха надеждите си попарени, а като се краде от когото президентът сънува през нощта. Решен ли е проблемът със здравеопазването в САЩ? Имат ли всички достъп до него и на каква цена? Спряха ли масовите стрелби и най-вече тези в училищата? Защо парите, които могат да се дадат на бедните, отиват за безсмислени войни? Ако Тръмп наистина е толкова обичан от народа си, защо му се налага сам да се хвали, да строи паметници и навсякъде да изписва името си и оставя образа си? Ако наистина е толкова обичан, нека други се сетят да направят това...
Какво се случва с гласа народен? Толкова ли е слаб, толкова ли е заглушен от новите технологии, толкова ли управляващите са оглушали или толкова са се отдалечили там горе, на върха, че не чуват? Или по-скоро не. Те се фокусират върху втората част от латинската сентенция - "глас Божи" и се сещат за... себе си. Та за кого другиго?