Младите гласове за пътя на България

Призьорите заминават на посещение в Брюксел по покана на Кристиан Вигенин 

Наградите от литературния конкурс „140 години след Съединението - пътят на България днес“ бяха връчени на тържествена церемония във Велико Търново. Събитието се проведе под патронажа на евродепутата Кристиан Вигенин и се организира от младежките обединения на БСП във Велико Търново, Плевен, Габрово и Ловеч. 
Наградите бяха връчени на призьорите от областния председател на социалистите във Велико Търново Михаил Михалев, областните председатели на Младежкото обединение на БСП в старата столица и Габрово Жулиета Войнова и Николай Данков, а на церемонията присъства и зам.-председателят на младежката структура във Велико Търново Марио Иванов. 
Първо място заслужи 17-годишната Дениса Иванова от Троян, второ място завоюва 16-годишната Велина Ганева от Дряново, а трети се класира Виктор Стоянов от Карлово. Първоначално голямата награда - пътуване до Европейския парламент в Брюксел, беше предвидена само за първото място, но Кристиан Вигенин покани и другите двама наградени в европейската столица. 
„Моят ръководител е г-жа Лина Борчева, за което й благодаря много. Темата е много интересна и е важно да имаме мнение и да се изкажем по нея. Наградата е много голяма за мен, аз обичам да пътувам. И искам след всяко пътуване да взема най-доброто и да направя така, че в България да стане по-добре“, каза победителката в конкурса Дениса Иванова. 
С поощрителни награди бяха отличени Десислава Пенчева, Валентина Стефанова и Михаела Илиева. Те и останалите участници впечатлиха журито. Есетата бяха оценявани от дългогодишната учителка по български език и литература Роза Мишева, Михаил Михалев и Камен Тодоров. 
Всеки участник имаше възможност да представи есето си и получи комплимент за участието от платформата CRISIMO, която предостави и специален подарък за включилите се в конкурса - 3-месечен достъп до отстъпки за социални придобивки.

Дениса Иванова, 17 г., Троян
„Съединение“ - тази дума звучи като звездна камбана, озаряваща със своята сила едновременно сърцата и съзнанията на нас, българите. През историческия ни развой това понятие е придобило специално политическо и географско значение. Да се съединим - това означава не просто да се приближим до другия, а да го разпознаем като част от себе си, като част от нашата национална общност. 140 години след Съединението на България (06.09.1885) нека не говорим само за един политически акт, а да обърнем внимание на факта, че това събитие се явява сложен вътрешен процес на свързване между душите от една нация и е следствие от дълбоката и непреходна потребност на един народ - българския - да бъде единен.
Ако погледнем звездите, те ни изглеждат далечни и студени. Всяка една малка звезда е разположена някъде в огромния Космос. Но когато свържем тези звезди с човешкото си въображение, се раждат невероятни съзвездия - като образи, истории, митове. Случва се така, че от хаоса, на който ни прилича първоначално нощното небе, се раждат красотата на реда и хармонията, от разпръснатото се появява смисълът, и то само с малко фантазия и творчество, с идея за свързаност и единност на нещата в света.
Така е също и при хората: разделени, ние сме като малки светли точици в тъмнината - лутаме се, въртим се хаотично из сложната безкрайност на битието, не знаем накъде да се насочим, по кой път да поемем, какво да търсим и да градим. Когато сме сами се чувстваме така сякаш губим себе си, своята светлина, смисъла на живота си. Пламъкът ни угасва и оставаме в тъмнината на собствената си самота, където изгаряме и се превръщаме в пепел…
Ала идва - някак незнайно, но вълшебно логично - спасителната идея за свързването между нас, хората, наречено „Съединение“. И осъзнаваме, че когато се обединим, ставаме част от нещо по-велико от това да сме просто самите себе си в отделеност. Вече не сме просто отделни части в безкрайността, не сме сама прашинка в калта, нито бавно се движим по изгубени пътища. Заедно се превръщаме в огромни съзвездия - красиви образи с истории, общи идеи и творческо осъществяване. Обединяваме се върху земята, свързваме домовете си с улици и градим мостове към себе си. Изправяме се заедно пред самотата и успяваме да надмогнем тъмнината на неизвестното и забравата.
Някъде прочетох следната мисъл: „Вселена - това е разнообразие в единството.“ Тези думи ми напомнят, че истинското богатство в света е именно в нашите човешки различия. Хората приличаме на цветята - всеки един е като отделно цвете със своята красота, цвят, форма, аромат и характер. Всеки расте по свой собствен начин и в своята неповторима характерност. Всеки изглежда различно и притежава разнообразни личностни качества. Но истинската хармония в човешкия свят се ражда, когато тези наши различия се съединят и разцъфнат.
Сам по себе си всеки е уникален и ценен, ала когато сме заедно, като цветята в един букет, създаваме една по-богата, изпълнена с оригинални и пъстри идеи, картина. И тя е още по-въздействаща от всеки един от нас, взет поотделно. Именно в обединението различията не ни разделят, а ни правят по-богати, по-силни и по- красиви. И по този начин създаваме истинско усещане за единност и общност. И нашата родна България - тази точка на картата - в единството на своите жители има силата да бъде един прекрасен букет от цветя. Можем да бъдем много силни и съзидателни, да преливаме от цветове, да направим света по-етичен и естетичен само ако сме истински съединени в едно.
Докато си мислех за Вселената и си представях звездите и съзвездията, се сетих за една крилата фраза, която някъде бях прочела: „Когато разпознаваме божествеността в себе си, я виждаме един в друг и навсякъде около нас“. Да разпознаем божественото означава да осъзнаем своята вътрешна ценност, силата на душата си и способността да творим, да обичаме, да създаваме. Първо трябва да видим тази светлина в себе си, а после да я откриваме и в другите хора. Тогава различията между нас ще изгубят силата си и ще спрем да се страхуваме от тях. После ще се научим да прекрачваме преградите, които ни разделят един от друг. Ще започнем да се чувстваме свързани - като части от едно по-голямо цяло, изпълнено с красота и величие.
Необходимо е да погледнем първо към небето - към необятната хармонична Вселена, и да се научим от нейната мъдрост да бъде единна. А после да обърнем очи към нашата обединена Човешка Вселена, която създаваме заедно, и да осъзнаем нейната красота. Тогава ще осъзнаем, че светът в своята цялост е изпълнена с Дух, който дава вдъхновение и планове за развитие.
Днес ние - българите - сме изправени пред един голям въпрос: как да продължим своя път напред? Много просто: като осъзнаем, че само съединени, можем отново да бъдем ярки звезди в една жива, блестяща Вселена от Дух, Светлина и Сплотеност, наречена България. Да осъзнаем още, че нашият родов национален свят се осъществява тук, при нас и между нас: в нашите думи, в нашите действия, в нашите избори да обичаме, да подкрепяме, да приемаме, да помагаме за еволюцията на нашето единно и цялостно бъдеще.

Велина Ганева, 16 г., Дряново
Днес живеем в свят, който е по-свързан отвсякога. Интернет, бързият транспорт и общите пазари ни позволяват да общуваме, да работим и да учим заедно с хора от цялата планета. Глобализацията е нещо, което ни отваря безброй врати - можем да гледаме чужди филми, да ядем храна от другия край на света, да следим новини от пет континента в реално време. Но колкото повече се доближаваме до останалите народи, толкова по-голям става въпросът: ще останем ли себе си, или ще се изгубим в този огромен глобален свят? Точно тук идва значението на националната идентичност - тя е коренът, който държи дървото на нашата култура стабилно, дори когато ветровете на промяната духат силно.
Националната идентичност не е просто формален термин от учебниците. Тя е усещането, че принадлежиш на една общност с общ език, обща история и общи символи. Това са нашите празници, традиции, герои и дори ежедневните навици, които ни отличават от останалите. Езикът, например, е първият белег на идентичността - ако го загубим, рискуваме да загубим и начина, по който мислим и изразяваме себе си. Българският език носи уникални думи и изрази, които описват нашия начин на живот. Когато използваме родния си език, ние продължаваме нишката, започната от Кирил и Методий, от Паисий, от всички, които са се борили да запазят българщината жива.
Глобализацията е шанс, а не заплаха, но само ако знаем кои сме. Тя ни дава възможност да представим своята култура на света. Българският фолклор е известен със своите сложни ритми и уникални хора - представи си колко силно може да впечатли един чужденец да види на живо нестинарски танц или да чуе народен хор. Нашите традиционни ястия, занаяти и празници могат да бъдат мост, който да свързва България със света, но за да се случи това, трябва да ги пазим и да ги практикуваме. Ако младите хора не знаят какво е Баба Марта или защо празнуваме 3 март, ако никога не са чували за Левски и Ботев, тогава този мост се руши.
Друг важен аспект на националната идентичност е историческата памет. В глобализираното общество, където информацията е бърза и кратка, опасността да забравим уроците на миналото е голяма. Но именно историята ни учи на устойчивост. Съединението на България, например, е блестящ пример как хора от различни краища на страната се обединяват за обща цел. Това е урок по смелост и единство, който е актуален и днес - ако искаме да сме силни като общество, трябва да намерим това, което ни свързва, а не това, което ни разделя.
Аз усещам връзката с миналото най-силно, когато баба ми разказва за своите ученически години. Тогава времето се превръща в мост - от едната страна стои миналото, бедно на удобства, но богато на солидарност и труд, а от другата - ние, младите, които имаме технологии, пътувания и безброй възможности, но понякога ни липсва увереност и чувство за принадлежност. За да не се изгубим в „реката на забравата“, този мост трябва да бъде здрав.
В глобалния свят младите хора имат особена мисия. Те са тези, които трябва да носят националната идентичност напред, но и да я развиват. Аз например участвам в клуб по история в нашето училище. Там обсъждаме важни събития, разглеждаме снимки и документи от миналото и дори правим малки изложби. Тези срещи ме карат да виждам историята като нещо живо, а не като сухи дати, и ми помагат да разбера по-добре корените на българската култура. Подобни инициативи могат да има във всяко училище и град - общи проекти, доброволчество, срещи с възрастни хора, които да разкажат спомени. Така мостът между поколенията става реален, а националната идентичност - по-силна.
Глобализацията ни изправя и пред предизвикателството да сравняваме себе си с другите - понякога се чувстваме малки и незначителни. Но именно тогава националната идентичност ни дава увереност. Тя казва: „Имаш своя история, своите постижения, своите таланти.“ Когато човек е горд със своята страна, той по-лесно приема и другите култури, защото не се страхува, че ще бъде заличен.
Затова националната идентичност в глобализираното общество е не само ценност, а и необходимост. Тя ни предпазва от това да станем безлични „граждани на света“ без корени. Идентичността ни помага да избираме съзнателно какво да приемем от другите култури и какво да запазим от нашата.
Мечтая за България, в която младите остават не защото нямат избор, а защото виждат смисъл. Където образованието дава шанс на всеки, държавата подкрепя идеи и бизнес, а старите традиции оживяват в нова, модерна форма - празници, музика, занаяти, но и иновации, зелена енергия и дигитални услуги. Това бъдеще няма да се случи от само себе си - трябва да го изградим заедно, като свържем бреговете на времето.
В заключение, глобализацията е голям шанс, но и голямо изпитание. Тя ни дава възможност да пътуваме, да учим, да общуваме, но също така изисква от нас да помним кои сме. Националната идентичност е нашият ориентир - тя е компасът, който ни помага да вървим напред, без да изгубим посоката. Ако пазим езика, традициите и историята си, ако ги предаваме на следващите поколения, можем да бъдем едновременно граждани на България и граждани на света. Мостът между поколенията е нашата нова форма на Съединение – само ако работим заедно, можем да направим бъдещето по-силно, по-справедливо и по-смислено.

Виктор Стоянов, 18 г., Карлово
Историята на България е низ от подеми и падения, от мигове на величие и години на тежки изпитания. Но в сърцето на нашето национално самосъзнание има събития, които светят като фарове и ни показват пътя, независимо от бурите на времето. Едно такова събитие е Съединението от 6 септември 1885 година. То не беше просто административен акт, а тържество на българския дух - доказателство, че когато един народ вярва в правото си на свобода и единство, той може да преобърне историята.
Днес, 140 години по-късно, ние отново сме изправени пред въпрос, който напомня на тогавашния: накъде върви България и какво място иска да заеме в света?
Съединението ни учи на три вечни истини. Първо, че най-голямата сила на един народ е неговото единство. Второ, че истинските решения никога не идват отвън, а се раждат в сърцата на самите хора. Трето, че всяко поколение има дълг да продължи борбата за по-добро бъдеще.
През 1885 г. великите сили не искаха Съединението. Мнозина твърдяха, че България е твърде малка, твърде слаба, твърде бедна, за да отстоява волята си. Но българите доказаха, че когато вярата е по-силна от страха, нито една карта, нарисувана в чужди столици, не може да задържи стремежа към свобода.
Днес ние сме част от Европейския съюз и НАТО - структури, които дават сигурност, но и изискват отговорност. Съединението ни напомня, че не бива да чакаме спасение от Брюксел или Вашингтон, също както тогава не чакахме разрешение от Виена или Петербург. Бъдещето на България зависи от самите нас.
Предстои ни важна стъпка - влизането в еврозоната. Мнозина гледат на това с надежда, други - със страх. Ще загубим ли своята идентичност, ако се разделим с лева? Ще станем ли по-богати, или ще се сблъскаме с нови трудности? Това са въпроси, на които няма лесен отговор.
Влизането в еврозоната е само инструмент. Истинският въпрос е: имаме ли национален проект, който да обедини хората така, както Съединението го направи преди 140 години?
Ние, младите, носим отговорността да превърнем България от страна на емигранти в страна на завръщащи се хора. Днес твърде много млади българи търсят бъдеще извън родината си. Това е нашата национална рана – не по-малка от тази, която съществуваше преди 1885 година, когато българите живееха в различни държавни рамки.
Истинското съединение на България днес е съединението на поколенията - между тези, които са останали тук въпреки трудностите, и тези, които искат да се върнат. Това е съединение на младата енергия и опита на по-възрастните, на традицията и модерността, на националната идентичност и европейската перспектива.
Моята мечта е да видя България, в която талантливите деца не заминават, защото тук им липсват възможности, а остават и създават бъдеще.
България, в която образованието не е формалност, а ключ към развитие. България, в която справедливостта не е празна дума, а ежедневие. 
Ако имам честта да застана в Европейския парламент, няма да отида там като турист, а като представител на една страна с история, по-древна от много европейски държави. България е дала писменост на славянския свят, съхранила е православието, доказала е, че малките народи могат да правят велики дела.
Ние не трябва да бъдем ехо на чужди интереси, а силен и ясен глас. Да казваме „да“, когато това е добро за България, и „не“, когато застрашава нашите национални интереси. Европа има нужда от България не по-малко, отколкото България има нужда от Европа.
140 години след Съединението ние трябва да си зададем въпроса: кое е нашето съединение днес? Може би това е борбата с бедността, която разделя българите повече от всяка географска граница. Може би това е възстановяването на доверието в институциите, което ще ни направи отново един народ, а не сбор от отделни хора. Може би това е вярата, че можем да бъдем силна държава, без да се срамуваме от миналото и без да се страхуваме от бъдещето.
Аз вярвам, че България има бъдеще. Вярвам, че нашето поколение е готово да бъде поколението на новото съединение - съединение на духа, на идеите, на волята за промяна. И ако трябва да говоря пред Европа, ще кажа едно: България не е просто страна на Балканите. България е сърце, което 140 години след Съединението все още бие силно. Съединението от 1885 година беше подвиг. Съединението днес е дълг. То е отговорността ни към предците, които са се борили, и към децата,
които ще дойдат след нас. Ние можем да изберем дали да останем разделени - на бедни и богати, на тук и там, на доверяващи се и обезверени. Или можем да изберем да бъдем единни - народ, който помни своето минало и създава своето бъдеще.