Енергетиката като куче-касичка - от „Боташ“ до „Белене“, от соларите до енергийната бедност

Мартин Райков

Българската енергетика вече не може да бъде обсъждана на парче.
Не може днес да говорим само за „Булгаргаз“ и „Боташ“, утре само за „Топлофикация“, вдругиден само за НЕК, после за ТЕЦ-овете, после за АЕЦ „Козлодуй“, после за АЕЦ „Белене“, после за соларите, после за батериите, после за компенсациите за бизнеса и накрая — когато сметката стане непоносима — да се сетим за хората.

Всичко това е една система

И тази система от години се използва като куче-касичка.
Всеки пуска ръка вътре, когато му трябва. За социален мир. За партийни назначения. За обществени поръчки. За посредници. За регулаторни подаръци. За олигархични кръгове. За геополитически позьорства. За зелени схеми, боядисани като бъдеще. За стари проекти, оставени да гният като паметници на държавната нерешителност.

А накрая сметката идва при хората

И тук вече не говорим просто за „поскъпване на тока“. Това е твърде меко, твърде счетоводно и твърде удобно обяснение.
Истинската дума е друга: енергийна бедност.
Енергийна бедност за домакинствата, които ще бъдат принудени да избират между отопление, лекарства, храна и нормален живот.
Енергийна бедност за възрастните хора, които ще отопляват една стая и ще наричат това „пестене“.
Енергийна бедност за младите семейства, които ще живеят в уж европейска държава, но ще смятат всяка лампа, всяка печка, всяко включване на бойлера.
Енергийна бедност за малкия бизнес, който не може да планира цена, заплата, производство и оцеляване.
Енергийна бедност за индустрията, която няма да чака вечно българската държава да се научи да управлява. Бизнесът не пише патриотични стихове върху фактурата за ток. Бизнесът мести производство, затваря мощности, намалява хора, отлага инвестиции или просто си тръгва.

Това е реалният риск

Не е само дали токът е скъп днес. Въпросът е дали България става държава, в която производството се превръща в наказание.
Точно тук трябва да се върнем към големия разговор.
Договорът с „Боташ“ не е изолиран гаф. Той е симптом. Симптом на държава, която влиза в тежки енергийни договори без достатъчно търговска мисъл, без стратегическа дисциплина и без усещане за собствената си слабост.
Когато плащаш за капацитет, независимо дали го използваш, когато няма достатъчно ясна логика за ползата, когато след това започваш да обясняваш вредата като успех — това вече не е просто лош договор. Това е управленска култура.

Същата култура стои и зад „Топлофикация София“

Десетилетия всички знаят, че моделът е болен. Всички знаят, че дълговете растат. Всички знаят, че дружеството е социален буфер, политическа мина и финансова дупка едновременно. Но никой не иска да каже истината: без технологична, финансова и управленска реформа „Топлофикация“ ще продължи да заразява „Булгаргаз“, БЕХ и цялата енергийна система.
НЕК е другият архив на българските енергийни грехове.
В НЕК се събират стари политически решения, регулирани цени, воден ресурс, големи проекти, отложени дефицити и вечният български навик да местим сметката от един джоб на държавата в друг. А после да се преструваме, че проблемът е решен, защото счетоводно е преместен.

ТЕЦ-овете са оставени между две лъжи

Първата лъжа беше, че въглищната енергетика може да продължи вечно без модернизация, без честен разговор и без индустриален план.
Втората лъжа беше, че зеленият преход може да се направи с презентации, грантове, високомерие към работниците и морална поза срещу хората, които десетилетия са държали енергийната система на гърба си.
Резултатът е пред очите ни: базови мощности под натиск, въглищни региони в несигурност, работници в страх, индустрия в очакване, а държавата — отново без план.

И тук идва въпросът за АЕЦ

България има нужда от ядрена енергетика. Това не е лозунг, а стратегическа необходимост. Ядрената енергия е базова мощност, индустриална сигурност, предвидимост и дългосрочна независимост.
Но нови ядрени мощности не се правят с пиар, самовнушение и партийно надвикване. Правят се с проектно управление, финансова дисциплина, контрол на риска, независим регулатор, реалистичен график и държавен капацитет.
АЕЦ „Козлодуй“ - 7 и 8 блок са важен разговор. Но те не отменят въпроса за АЕЦ „Белене“.
Напротив — правят го още по-важен.
Защото „Белене“ не е просто стар спор. Не е само геополитика. Не е само „за“ или „против“ Русия. Не е само носталгия по големи проекти.
„Белене“ е въпрос за държавната способност да вземе окончателно решение за активи, в които вече са вложени огромни средства.
Имаме оборудване. Имаме площадка. Имаме история на плащания, арбитражи, решения, спирания, възобновявания, продажби, откази, нови идеи и нови колебания. Имаме проект, който десетилетия стои като паметник на политическата импотентност.
И въпросът е прост: Какво правим с „Белене“?
Продаваме ли оборудването?
Използваме ли го?
Консервираме ли го?
Прехвърляме ли го към друга ядрена логика?
Отписваме ли го окончателно?
И кой носи отговорност, че десетилетия държавата не може да каже едно ясно изречение?
Защото същата тази държава, която мисли бавно, страхливо и мъчително, когато става дума за базова ядрена мощност, изведнъж става изключително пъргава, когато става дума за соларни паркове, батерии, присъединяване, грантове, балансиращ пазар и частни енергийни интереси.
Там всичко е модерно.
Там всичко е зелено.
Там всичко е европейско.
Там всичко е бъдеще.

Само че бъдещето не е невинно, когато е разпределено предварително

Никой разумен човек не е против ВЕИ. Никой разумен човек не е против батерии. Соларите имат място в енергийния микс. Батериите могат да бъдат полезни. Съхранението е необходимо за балансиране на система с повече променлива енергия.
Но въпросът не е дали да има солари и батерии.
Въпросът е кой печели от начина, по който държавата ги въвежда.
Кои са крайните собственици на големите соларни паркове?
Кои получиха най-бързо присъединяване?
Кои получиха публично финансиране?
Кои дружества ще печелят от арбитража между евтин дневен ток и скъп вечерен ток?
Кои ще участват на балансиращия пазар?
Кои политически, консултантски и икономически кръгове стоят около тези проекти?
И защо всичко това върви с толкова малко обществен шум, при положение че променя цялата архитектура на българската енергетика?
Дали става дума за публично известни бизнес кръгове, за стари енергийни играчи, за нови зелени предприемачи, за приближени до властта лица или за знайни и незнайни олигарси — нека документите говорят.

Именно затова е нужен публичен регистър

Крайни собственици.
Договори за присъединяване.
Получено публично финансиране.
Капацитет.
Пазарно участие.
Свързани лица.
Консултанти.
Банково финансиране.
Политически връзки.
Защото ако държавата закрива или задушава базови мощности, ако държи „Белене“ в безтегловност, ако оставя ТЕЦ-овете без план, ако трупа дългове в НЕК и „Топлофикация“, ако влиза в тежки договори като „Боташ“, а паралелно с това помпа соларно-батерийна икономика за ограничен кръг играчи — това вече не е зелен преход.

Това е преразпределение

Зелен преход без държавен интерес е нова приватизация на бъдещето.
Батерии без публичен контрол са нова касичка.
Соларни паркове без прозрачност на собствеността са нова форма на енергиен феодализъм.
АЕЦ „Белене“ без решение е символ на държавно безволие.
ТЕЦ-ове без план са социална бомба.
„Топлофикация“ без реформа е финансово блато.
НЕК без истинска ревизия е архив на отложени грехове.
„Булгаргаз“ без контрол е вход към нови зависимости.
А бизнесът междувременно няма да чака.
Това трябва да се каже ясно. Индустрията не може да живее само с компенсации, временни механизми и политически обещания. Производството иска предвидимост. Иска цена, която може да се калкулира. Иска сигурност на доставката. Иска държава, която разбира, че токът не е просто стока, а условие за икономическо съществуване.
Когато токът стане непредвидим, бизнесът не става по-патриотичен. Става по-мобилен.
Затваря линии.
Мести производство.
Намалява смени.
Вдига цени.
Спира инвестиции.
Освобождава хора.
И тогава енергийната криза вече не е в енергетиката. Тя влиза в заплатите, в демографията, в регионите, в бюджета, в училищата, в магазините, в живота.

Това е най-опасната част от разговора

Защото енергийна бедност не означава само беден човек на студено. Означава бедна икономика. Бедни региони. Бедна индустриална перспектива. Бедна държава, която внася това, което преди е можела да произвежда. Бедна политика, която нарича зависимостта „пазарна логика“.
И точно затова разговорът трябва да бъде тежък.
И да, трябва прокуратура.
Но не прокуратура за телевизионна акция. Не прокуратура с папки пред камерите. Не прокуратура като бухалка в поредната политическа война.
Трябва институционална проверка на модела.
Договори.
Анекси.
Бордове.
Протоколи.
Консултанти.
Посредници.
Обществени поръчки.
Решения на министри.
Решения на БЕХ.
Решения на НЕК.
Решения на ЕСО.
Решения на КЕВР.
Договори за присъединяване.
Крайни собственици.
Получено публично финансиране.
Участие на балансиращия пазар.
Свързаност с политически лица.
Влияние върху цените.
Рискове за домакинствата.
Рискове за бизнеса.

И отделен доклад за АЕЦ „Белене“

Колко струва проектът досега?
Каква е стойността на оборудването?
Колко струва поддръжката?
Какви са реалните варианти?
Какъв е срокът за окончателно решение?
Кой носи политическа и управленска отговорност?
И защо България десетилетия не може да приключи един стратегически въпрос?
Опозицията в парламента трябва да поиска пълна ревизия на енергийния сектор. Не изслушване за един следобед. Не ритуални декларации. Не партийно надвикване. А истински парламентарен процес с документи, срокове, публичност и отговорност.
Защото енергетиката не е ведомствена тема. Тя е гръбнак на държавата.
И когато гръбнакът се превърне в касичка, държавата започва да се прегърбва.
Първо плаща бизнесът.
После плащат домакинствата.
После плащат регионите.
После плаща бюджетът.
После плаща следващото поколение.
А накрая всички се чудят защо България има ток, но няма сигурност; има мощности, но няма стратегия; има зелени проекти, но няма справедлив преход; има договори, но няма държавен интерес; има министри, но няма управление.

Истината е проста

България не може да бъде енергийна периферия с ядрено минало, въглищна вина, соларно настояще и батериен олигархичен оптимизъм.
България трябва да има енергиен модел за следващите 30 години.
Базова мощност.
Ядрена сигурност.
Разумен зелен преход.
Защита на индустрията.
Защита на домакинствата.
Прозрачност на собствеността.
Контрол върху публичното финансиране.
Реформа на държавните дружества.
И край на кучето-касичка.
Защото енергетиката не е място, от което властта да си вади пари, влияние и зависимости.
Енергетиката е мястото, от което държавата или има бъдеще, или започва да си го продава на парче.

От блога на автора