Илко Капелев на 70

ИЛКО КАПЕЛЕВ е роден на 28 юли 1956 г. в с. Овчи кладенец, Ямболска област. Поет, белетрист, публицист и журналист. Запленен от северните приключения на Джек Лондон през юношеските си години, той си обещава един ден да извърви неговия път... Така през 1981 г. надява романтичния елек на въжделението и заминава в Далечния Север на Русия, Западен Сибир, на "една ръка" разстояние от Крайния Север - п-в Ямал... 
Странства в безбрежните северни лесове, общува с еленовъдите и рибарите, работи на баржите в река Об, опознава живота на хантите и евенките, сред които установява трайни приятелства и живее при тях... Сътрудничи на всички по-големи издания, приятелствува с известни северни поети... Решил докрай да прочете необятната книга на Далечния Север, престоява в Русия 12 години. Същевременно е кореспондент на в. "Дружба" в Москва, който се издава за всички българи, които живеят в СССР.
През 1988 г. постъпва в Литературния институт "Максим Горки" в Москва, където 5 години изучава поетическото изкуство в творческия семинар на известния руски поет Валентин Митрофанович Сидоров.
Автор е на повече от 5000 обществено-политически статии, репортажи, очерци, есета, както и на множество поетически сборници ("Пробуждането на совата", "Искра от писък", "Нощта след Великден", "Звездобойна", "Задочен полет", "Небесна книга", "Сърцето ми е ръкопис пламтящ", "Полет по време на буря" и др.). Плод на неговите северни преживявания е многопластовата му книга "Сибирски дневник" - художествена проза за Далечния Север на Русия (2007). През 2009 г. отделни части от тази книга са поместени в международните литературно-художествени списания "Всерусскiй соборъ" (Санкт Петербург) и "Русское эхо" (Самара). Автор е и на романа "Postscriptum. Убежище за роман" (ИК "Захарий Стоянов", 2017). Негови стихотворения са преведени на руски, украински, беларуски, арменски и други езици. Многократно е награждаван с високи отличия, между които и Паметен медал "А.С. Грибоедов 1795-1829" - за принос в българо-руските отношения в областта на литературата (Московска градска организация на СП на Русия и на Съюза на писателите преводачи. Москва, БКИЦ, 13.09.2009 г.).
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.


            ***
      
        Земята чака някой да я стопли.
                                                                                                 Земята
                      ще се вкочани
           от студ.
           Кората й, напукана от вопли, 
                                                                                                все още
                                                                                          е за нас
                   единствен
           скут...

                                                                                           4 юли 1991 г.
                                                                                         яз. "Овчарица"

        
        
СЕЛСКА ХРОНИКА

                 На Ал. Петров

Избягахме, връстнико, от земята.
Избягахме - за по-добър късмет.
И без това не помним с теб ралата,
забравихме какво е селски плет.

Самотно остаряват сред полето
бащите ни - прегърбени върби.
В живота им - ни пънк, ни хеви метъл,
освен димящи томове с бразди.

Събирахме от сто реки водата,
да вдигнем до небето градски дом.
Поне веднъж да слезем на земята,
да сторим на недрата й поклон.

Така ли все ще идваме на нея
подобно иноземни същества?
Днес всеки може в стих да я възпее,
но тя не се нуждае от това.

И ден след ден безпаметно се вливаме
в едно море без дъно и вълни.
Дано поне когато си отиваме
от този свят, земята ни прости.



СЪЗВЕЗДИЯ В МРАКА

Нощ,
все по-силно шумиш във очите ми млади.
Светлината нагоре е тъжна, и бледа,
       и прокълната.
Блазе на глупака, който се моли в преддверието
на ада
и търси отвъдни сигнали върху екрана
       на луната...

Борчетата край дома на изкуството -
       Сърцето,
все по-често бодат, бродират, рисуват
       крале и джелати.
В този храм само аз и вълкът непредвзето
коленичим на изповед и вярваме,
       че сме побратими.

Нощ,
аз не търся от твойте звезди вдъхновение.
Дъжд от пламтящи кладни* застрашително руква.
Осем гарванчета под една телеграфна жица
        осенени от вятъра,
пърхат към непорочните буки.

Тази вечер аз -
        и светец, и покаяник,
търся изгубения в твоите сенки
        път към светкавиците.

Ти си несвършваща, нощ.
Ти си тъжна, и бледа, и неомайна.
Още звезда -
и ще се откъсна от жилообразните ти пиявици.

Аз щурмувам за сетно твоя хребет -
         тих и омразен.
Под твойте фенери мъждукащи
         слушам как тръпне и пее
големият пролетен срив.
Ако се скъса спасителният лъч
         под дървото на залеза
ще разбия този капан
и ще отплавам.

С последния звезден риф.

* кладни, мн. ч. (нар.) - наредени като пирамида житни снопи, приготвени за вършитба



ЕЛЕГИЯ

В този храм от зелено аз бях този безбожник,
който тайно провеждах всяка нощ репетиции.
Само аз и щурците тук привечер дохождахме
да нагласяме струните на крайпътните жици.
Аз съм брат на щурците - тия нежни потисници
всяка вечер нахлуваха с мандолини във мрака. 
Вие свято надувахте меховете с измислици,
ние тъжно ви слушахме - буболечки в тревата.
Но веднъж, в подиробеда, аз видях на мегдана
как децата развързват уморената мечка.
После дойде тълпата - къс синджир от стомана -
и поведе животното към леса вековечен.
Само старците сетне си бърбореха хитро
как през селото минали оня ден мечкадари.
Някой вдигна чакмака като стомна пробита
и в пшеничния кремък праханта се подпали.
И от ярост обзети, вие хукнахте с камъни
към света на щурците - към душите на хората.
Като злато блестеше сред стърнището сламата -
като злато, което отговаря на пробата.
Днес, отвъд сеновала, пак опъваме струните.
Палим с кремък фенера, закачен на небето.
И в захлас наблюдаваме на звездите табуните,
как отвличат понякога в колесница поета.



ПОРОЙ

Бях още момче и какво е предвидено горе
не можех да зная, но чух предвещателя - гръм.
Старицата тичаше, остър тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия хълм.

Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита беда.
Коса нажежена процепи небето... И падна
дъждовен откос - като наръч зелена трева.

Събирах тепетата сухи, но в ум не побирах
как може кръвта да щурмува най-горния слой
на моето тяло, затуй че сеното умира
от острите пики на този внезапен порой.

Спасихме труда на косачите. Мокри и неми
приседнахме в сенника - щит под дъждовната сеч.
А после, когато земята съвсем се отпени,
аз гледах как баба ми тръгваше нейде далеч...

Старицата вече я няма, тъй както го няма
вълшебното време на селския тих сенокос.

Над гроба на баба тревата е само голяма,
където в годината ходя веднъж като гост.



ОТКРИВАНЕ НА ЛОВНИЯ СЕЗОН

            В памет на  моя голям приятел 
                                                                              Веселин Музов
                                                  
Пак открихме сезона -
ето вино, сачми.
В тази патешка зона
на пусия се бди.

Дирижират с опашки
цял ден хрътките зли.
Партитурите пачи
падат - дъжд от сачми.

Някой търси чакало
сред прохладните клони.
Друг надига бокала:
- Да полеем сезона!

Да запишем в тефтерите
своя първи трофей.
Скоро бракониерите
ще ни вдигнат музей.

И пленени от словото
в тази топла поляна,
ние вдигаме рогове
за богиня Диана.



НЕОЧАКВАНА РАЗДЯЛА

Не ти трябват на тебе
                рога от елен,
нито дъбов бърдук
                 против вълчите крясъци.
Нощем звънне ли твоят
                  южняшки рефрен,
пускай тайно камилите
                   в жадните пясъци.
С мене нищо не трябва да имаш, 
                    каубой!
Аз ще чупя на диви елени
                     копитата -
цели нощи ще бягам по вълчия вой,
после с тебе ще плача на диво
                      в хралупата.
Но ти не тъжи,
            приятелю мой,
                          доверен!
Хайде, 
      пий във прощалния час
                        сред коилото.
Всички стъпки на моя
                      ямалски* елен
ще водят нощем
                  до тайната среща
                                  с камилите.

* ямалски (рус.) - от Ямал, полуостров в Северозападен Сибир



ТРАМОНТАН

Десет лета непокорник
            на дивите фечове, юнга,
ти трябва веднага да влезеш 
            в опасния морски роман.
Зная, че някоя вечер,
              капнал над стария румпел,
яростно ще се разплащаш
                със този солен трамонтан*.
Той идва от крайния Север,
                 но рядко потапя фрегати.
Солта му не скърца във трюма
                  и в устните уж не горчи.
Но всъщност е вятър-побратим
                    с дъждовните хладни мистрали,
защото е древен ваятел
                      на гневни моряшки съдби.
Нужна е ярост, Човеко,
                        в горчивата сол на водите.
Оцелявай красиво на Север,
                          уморен като бял капитан,
който ще псува и плюе
                           по синия гръб на вълните,
ала ще дъвче лулата:
                            "Трамонтан, трамонтан,
                                   трамонтан -
ще оцелея, джан**


* трамонтан - северен вятър
** джан - арм.; приятел, прен.: душа



НАДЕЖДА

         "Аз няма никога да видя скъпото лице
          на този свят, какъвто го жадувам..."
                                                                                            Иван Тренев

Божествен мраз - баща на ледовете.
Под нулата е петдесет и осем.
В скованите бради на боговете
животът ти сега виси на косъм.

Ще паднеш сред замръзналите птици,
стоварил дух над тайнствената тундра.
На този ринг, без дъх и ръкавици,
дано ти, хант*, не проиграеш рунда.

* хант - рус., от хантиец: представител на северния руски народ ханти


БАЛАДА ЗА СТАРЕЦА И ОБ

Отдавна бе.
        Дойде във чифт галоши
и с две ръце почти като весла.
А никой не му вярваше, че може
да преплува шлепа под вода.
По цели дни въртеше край реката
лебедката на своя тих живот.
Матросите му мътеха водата,
но той не се гневеше -
                       с бавен ход
преместваше бамбука по-далече,
където няма катери и дим.
Където никой няма да му пречи
да хване днес поне един налим*.
Докато в една дъждовна вечер,
солена като дреха на рибар,
камбаната над селото ехтеше
с протяжен звън: рибарят бе умрял.
Един живот, живян като по ноти,
приключи и изчезна - яко дим.
Но лодката на стария боботи
и още обикаля за налим.

* налим - риба в сибирските реки


ЯРОСТТА НА СТАРИЯ ЛОВЕЦ

Преди в цевта му да назрее бунта,
ще стресне бара с тихо появяване.
Ще дойде капнал в кучешките унти
и може би преди развиделяване.

А всичко ще му бъде много ясно:
скучен лов, рогата - подарени.
И той ще псува старостта си бясно,
обиден на убитите елени.

От келнера и хората забравен,
ще пие джин до дъното на риска.
Докато във пушека на бара
една полярна сова не изписка.


ПОСВЕЩЕНИЕ

Да подпалим сухите треви
в час на кастанети и поети.
Цяла вечер птици и щурци
ще надуват своите тромпети.
Цяла нощ полето ще гори
като стародавна естакада.
В маковете лудо ще блести
месецът – парче от огледало.
Млад щурец ще хвърли като нож
своя лък във лумналата клада.
Малък знак, че още тази нощ
с теб ще станем жертва на пожара...



ПРИЗНАНИЕ

И тази нощ за някой е бездомна.
Духът на някой бавно се руши.
Животът, мила, е красива стомна,
която може в миг да се строши.

В живота някой сто лета кукува,
ала в едно единствено гнездо.
А клетникът до свойта смърт умува
как собствен дом да скърпи от листо.

Над него, над живота, са мъдрували
и мирски, и библейски мъдреци.
Едва ли някой ще изфабрикува
за дрехата му по-добри конци.

Но ти успя едно кожухче нежно
за мене да ушиеш от любов.
Сега аз нямам нищо по-надеждно
за зимата от този твой покров.

Снегът навярно всичко ще затрупа
в душите ни: зверчета, птици, дни...
Дано една единствена хралупа
докрай да не престава да дими.