БУЗЛУДЖА – ВЕЧНОТО НАЧАЛО

Д-р Венелин Михайлов
Доц. Димитър Генчев

ВТОРА ЧАСТ

БУЗЛУДЖАНСКИЯТ  КОНГРЕС

Няма да затъваме в подробности около програмния сблъсък, разразил се на Бузлуджа на 2 август 1891 година. Той е достатъчно известен вече над век чрез Благоевия „Принос към историята на социализма в България”. Делегатите (нека ги почетем поименно), така, както са вписани в националната история на следосвобожденска България като първооснователи на социалистическата партия „чучулигите“, са: Георги Бакалов, Драган Герганов (Търново), Евтим Дабев и Тодор Постомпиров (Габрово), Константин Бозвелиев (Казанлък), Сава Мутафов и Андрея Конов (Севлиево), Янко Сакъзов (Шумен), Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Стоян Ноков, Кина Мутафова (лидерите на Българската студентска социалистическа група в Женева), Михаил Иванов, Панайот Венков (Дряново), Петър Генчев (Горна Оряховица).
Всички те са обладани от съзнанието, че е дошло времето да развеят българското социалистическо знаме: „Българската социалдемократическа партия кани всички български работници, целия угнетен български народ, неговите образовани, искрено мислящи доброжелатели да застанат под знамето, в което виждат спасението си и спасението на человечеството народните маси в Европа и Америка – под знамето на всесветската социална демокрация, което издигна у нас Българската социалдемократическа партия... тя ясно изказва, че нейната крайна цел е сбъдванието на социализма. Под това знаме е спасението на народите. Да живее всесветската социална демокрация.“
Рискованата крачка на обединението на всички социалисти в Българската социалдемократическа партия закономерно предизвиква и първите големи вътрешнопартийни баталии. Идейно-теоретичното обосноваване на партията протича във формата на ожесточена полемика. На Учредителния конгрес започва и първото разцепление на току-що създадената партия на две фракции. И ако основната причина в началото е съвсем основателният страх от преждевременното излизане на политическата сцена, от гоненията, политическите уволнения и затворите, то само няколко месеца по-късно става ясно, че на Бузлуджа е започнал процесът на формулиране на два различни модела за създаването, развитието и теоретичното обосноваване на българската социалдемокрация.
Благоев и Габровски подлагат на гласуване проектите за програма и устав на партията. С 12 на 3 гласа делегатите на съществуващите социалистически дружинки в Търново, Габрово, Севлиево, Дряново, Казанлък и Сливен ги приемат и с този акт превръщат сбирката на Бузлуджа в Учредителен конгрес на Българската социалдемократическа партия. Трите гласа „против” принадлежат на севлиевските и казанлъшките делегати, представляващи (профаниращи) и позицията на Българската студентска социалистическа група в Женева.
Програмата, както е известно, в теоретичната си част е полупревод, полупреразказ на програмите на Френската работническа партия и Белгийската социалистическа партия. Тя е издържана в марксистки дух, което е естествено, като се има предвид фактът, че е написана от Жюл Гед и Пол Лафарг под теоретичния контрол на Карл Маркс. Крайната цел (стратегията) е национализацията на средствата за производство: „Преобръщането на средствата за производство – земята, рудниците, мините, машините, оръдията натруда, средствата за съобщения – в обществена собственост, а присвояването на богатствата от частнокапиталистическо в обществено, възможно за всички и за всекиго поотделно". И още: „Българската социалдемократическа партия, като смята, че освобождението на работниците е дело на самите работници, за да развие в последните у нас съзнателно стремление към тоя социалистически преврат, за да ги организира в отделна съзнателна обществена класа, която чрез постепенно завладявание на държавната власт да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас, реши да излезе със следующата минимум програма”.
Няма да се спираме на разделите за политическа, икономическа и общинска политика на партията, въпреки че те са изключително интересни и изненадващо актуални точно днес. В случая е важно да се изведе онази основна закономерност, която е отличителна черта на българския социализъм вече повече от век – приспособяването на идейните постулати на българска почва винаги става чрез присаждане на теоретичните фиданки, внесени от Запад или от Изток. Точно затова българският социализъм продължава да е дълбоко вкоренен в националния живот, въпреки превратностите и изпитанията на времето. Така го е заложил първооснователят на партията, предприемайки един безпрецедентен експеримент в историята на европейското социалистическо движение – да създаде българска пролетарска партия в една страна без работническа класа, без синдикални организации, без стихийно работническо движение. С една шепа български интелигенти, които раздъвкват „Капиталът” като „...екзотичен чуждестранен плод” и се обявяват за партия с надеждата, че социално-икономическите процеси в страната ще направят скоро от химерите реалност. И успяват. Въпреки съвсем обоснованите предупреждения, че създават фикция, илюзия, самоизмама, че е необходим продължителен исторически процес, чрез който „творителните възможности” да доведат до спонтанна пролетарска съпротива, до стихийни работнически дружества, до национални синдикати, които, провокирани от живия живот, да дозреят до разбирането, че ежедневната икономическа борба на пролетариата по необходимост ще се превърне в съзнателна политическа класова борба, и чак тогава партията ще може вече уверено и целенасочено да излезе на политическата сцена.
Та да отдадем длъжното на Димитър Благоев и неговите съратници – те не се вслушаха в предупрежденията от Женева (на Плеханов, Дейч и Засулич), нито приеха основателните възражения на талантливите млади социалисти от Българската студентска социалистическа група в Женева (Слави Балабанов и Кръстю Раковски), отхвърлиха и аргументите на севлиевските и казанлъшките чучулиги. Димитър Благоев, Никола Габровски, Евтим Дабев, Тодор Постомпиров, Димитър Крусев, Михаил Иванов, Димитър Христов, Михаил Катранджиев и дружинката на софийските социалисти известиха в първия брой на социалистическия вестник „Работник” раждането на българската социалистическа партия.
Едно необходимо пояснение: през ноември 1891 г., когато най-вероятно е написана програмната статия на „Работник”, Българската социалдемократическа партия е приела новата си, втора по ред, програма. Както е известно, на Втория конгрес на партията в Пловдив (20 август – 1 септември 1892 г.) българското социалистическо движение се разделя на Българска социалдемократическа партия и Български социалдемократически съюз. „Партистите” приемат за идейна база Ерфуртската програма на Германската социалдемократическа партия, заменила Готската програма на конгреса на ГСДП през октомври 1891 г. Няма да преразказваме аргументите на Димитър Благоев и Никола Габровски за необходимостта от нова програма, предлагаме да ги чуем от самите тях:
„...Най-доброто средство за оборванията на клеветите и изкривяванията, които дават нашите противници на нашите идеи, е обявлението на целите и исканията, за които се бори Българската социалдемократическа партия. С други думи казано, най-доброто средство за оборвание на противниците ни е обявяването на нашата Програма. Нека българският народ сам съди от нея за какво се борят и какво искат българските социалдемократи, които влизат в редовете на Българската социалдемократическа партия – партията на угнетения народ, на бедната работническа класа. Българската социалдемократическа партия не крие и не забуля с гъсто було своите крайни и най-близки цели.
Тя ясно изказва, че нейната крайна цел е сбъдванието на социализма: тя признава, че само с осъществлението на социализма е възможно едно коренно подобрение в живота на народите. Българската социлдемократическа партия ясно изказва още ония преобразувания, които са узрели и узряват, които могат да се сбъднат и в сегашното общество и осъществлението на които може само да защити угнетения народ, работническата класа от експлоатацията, насилието и теглата... Програмата на Българската социалдемократическа партия откъм научна страна изразява историческия вървеж на обществото и крайните й цели са съзнателен плод на общественото развитие. Откъм практическа страна Програмата изразява ония искания и преобразувания, за които се бори най-съзнателната част от народите в целия свят. Тия искания, с някои малки изключения, са общи за всички народи, които имат (класово б.м.) съзнание. В борбата си за сбъдванието на Програмата Българската социалдемократическа партия се туря на почвата на класовата борба. Това ще рече – срещу интересите и исканията на капиталистическата класа Българската социалдемократическа партия издига интересите и исканията на угнетените, на работническата класа.”
И като обосновават необходимостта от промяната с факта, че програмата и тактиката на германската социалдемокрация са „най-научни, най-логични и най-целесъобразни”, първооснователите на БСДП завършват с думите: „Българската социалдемократическа партия кани всички български работници, целия угнетен български народ, неговите образовани, искрено мислещи доброжелатели да застанат под знамето, в което виждат спасението си и спасението на человечеството народните маси в Европа и Америка, под знамето на всесветската социална демокрация, което издигна у нас Българската социалдемократическа партия. Под него е спасението на народите. С им победиши. Да живее всесветската социална демокрация.”
 Дългият цитат, освен възможността да чуем за пореден път гласа на родоначалниците на българския социализъм, има сериозно историческо основание: Ерфуртската програма влиза в историята на международното социалистическо движение като първата и единствена напълно марксистка програма на германската социалдемокрация, изработена от теоретичните наследници на Карл Маркс – Карл Кауцки, Вилхелм Либкнехт и Едуард Бернщайн. В Германия тя е на въоръжение до 1925 г., а в България, въпреки програмната промяна на Двадесет и втория конгрес на БРСДП (т.с.) – (Първи конгрес на БКП (т.с.), по същество продължава да е теоретичен ориентир и на комунистите, и на левите социалдемократи чак до 9 септември 1944 г.
Но за всичко това по-нататък в изложението. Сега да се върнем към програмната полемика между „партисти” и „съюзисти”.
Тази идейно-теоретична идилия продължава само няколко месеца – до Втория конгрес на БСДП през лятото на 1892 г. Тогава от Женева пристигат със специална мисия Слави Балабанов и Кръстю Раковски, които оповестяват своя „План за действие”, формулиран с личното участие на Георгий Плеханов.

РАЗЕДИНЕНИЕТО

Пловдивският конгрес открива първата голяма теоретична дискусия в българската социалдемокрация: икономическа или политическа борба; работнически синдикати или сдружения на социалистическата интелигенция?
Тази дискусия се оказва изключително полезна за идейното избистряне на българския социализъм. Защото тя не само провокира организационното разцепление на две фракции – „партисти” и „съюзисти”, а защото формулира нови оригинални решения и подходи на българската социалдемокрация към конкретната социална и икономическа действителност в България. Полемиката тече в два седмични вестника – Българската социалдемократическа партия издава вестник „Работник” (редактор Никола Габровски), а Българският социалдемократически съюз – вестник „Другар” (редактор Янко Сакъзов). В Женева Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Георги Бакалов и Стоян Ноков издават тримесечното списание „Социалдемократ”, теоретичен орган на Женевската студентска социалистическа група, а Сакъзовото списание „Ден” продължава да излиза като орган на БСДС. Достатъчен е само бегъл поглед към ранния социалистически печат, за да се усетят високите идейни и нравствени стремежи на неговите автори и редактори. Всички те осъзнават своята социална мисия и отстояват гледната си точка с аргументи, а не с ругатни. По странна ирония на историята Янко Сакъзов – бъдещият идеолог на „широкия” социализъм, се нарежда на страната на съюзистите. Странна, защото членът на ЦК на
БСДС и редактор на „Другар” е длъжен да отстоява организационната концепция на Женевската група, която проповядва приоритет на синдикалната организация на пролетариата над „широката” политическа дейност на българската социалистическа интелигенция, обединена в БСДП. Преди да отиде на избори,българската социалдемокрация трябва да стане класова работническа партия. За тази цел политическата борба трябва да се пренасочи от интелигенцията към работническата среда. Пътят минава през създаването на синдикални организации, които, надъхани с класово съзнание, ще водят безкомпромисна и плодотворна политическа борба. В тази организационна концепция ясно личи почеркът на Плеханов, Засулич и Акселрод: първо – класата, после – партията.
С такива аргументи „тесният”, ортодоксален марксист Янко Сакъзов цяла година и половина от страниците на „Другар” и „Ден” теоретично назидава „широкия” социалдемократ Димитър Благоев, който е дръзнал да строи партията „отгоре”, а не „отдолу”, както изискват марксистката теория и политическата практика на европейската социалдемокрация.
По същото време в България властва диктаторът Стефан Стамболов, чиято Народно-либерална партия преследва българските социалисти заради убежденията им. Въпреки това обаче социалистическата идея започва да се разпространява по нашите земи.