Когато бостанското плашило е по-важно от сериозните аргументи

Да спориш с бостанско плашило е приятно – то никога не възразява. 
Пиша по повод страхотната публицистика, която се стреми да бичува бъдещето на социализма чрез един специалист по физика:
https://trud.bg/a/articles/bsp-i-sadbovnata-diskusia-za-badeshteto-na-sotsializma-v-balgaria
Проф. Вили Лилков (физик, не икономист) явно е решил да влезе в ролята на адвокат на капитализма. Няма нищо лошо – всяка система заслужава защита. Лошото започва тогава, когато защитата прилича повече на рекламна брошура на капитализма, отколкото на анализ.
Според статията предприемачът става в пет сутринта, ляга след полунощ, тегли кредити, носи на гръб фирмата, плаща заплати, осигуровки и данъци. Напълно вярно – има хиляди такива хора и те заслужават уважение.
Само че оттук до извода, че щом добрият предприемач съществува, следователно експлоатация няма, разстоянието е приблизително колкото от София до мъглявината Андромеда. Логиката е удивителна. Все едно някой да каже: „Познавам един честен политик. Следователно политическата корупция е мит.“
Статията удобно пропуска една дребна подробност – капитализмът не се състои само от лекаря с частната клиника, инженера с фирмата или земеделеца, който сам товари кашоните. Състои се и от монополи, картели, офшорни схеми, фиктивни обществени поръчки, укриване на данъци, нелоялни работодатели, кухи фирми и финансови спекулации. Те не са литературни герои. Те също са капитализъм.
Авторът рисува предприемача като светец с касов апарат. Почти остава усещането, че ако някой е станал богат, това автоматично означава, че е морален, трудолюбив и обществено полезен. Историята, включително българската, показва далеч по-богат набор от биографии.
Особено впечатляваща е тезата, че левицата обяснявала всички проблеми с богатите. Това е удобен спор... с теза, която сам си измисляш, а после героично я побеждаваш. Публицистиката си има име за този похват – правиш сламено плашило, за да го събориш после с гръм и трясък.
Накрая идва големият финал – класовата омраза. Всяка критика към икономическите неравенства автоматично се превръща в завист. Ако някой говори за концентрация на богатство, значи мрази богатите. Ако някой постави въпрос за данъчната справедливост, значи води класова война. По тази логика и пожарникарят е пироман – иначе защо непрекъснато говори за пожари?
Най-забавният момент обаче е призивът социалистите първо да раздадат собствеността си. Това звучи ефектно, но доказва толкова, колкото би доказал призивът към консерваторите да започнат всяка сутрин с националния химн. Остроумно е, но не е аргумент.
Истинският въпрос не е дали предприемачите работят. Огромната част работят много. Въпросът е как се разпределят плодовете на този труд, кой носи риска, кой получава печалбата, какви правила ограничава държавата и как обществото намалява прекомерните неравенства. Това са сложни теми. Те трудно се побират между възклицанието „Брех, да му се не види!“ и носталгичните спомени за „сушата и кишата“.
В крайна сметка статията повече прилича на съдебна пледоария, отколкото на анализ. В нея има добри реплики, но малко желание да се чуе другата страна. А когато спорът започне с присъда и свърши с аплодисменти към собствената теза, читателят остава с усещането, че не е присъствал на дебат, а на моноспектакъл.
Защото истината рядко живее в крайностите. Тя обикновено е някъде по средата – далеч и от лозунга „всички капиталисти са експлоататори“, и от приказката, че всеки капиталист е обществен благодетел с ореол над главата.
За разлика от физика проф. Лилков, аз няма да се заяждам с ядрената физика и физиката на твърдото тяло. Не съм специалист…


От блога на автора