За България, с любов!

Във виетнамската столица Ханой през определен период от време се срещат местни от различни поколения, които са живели и/или учили в България. Умилително е човек да се срещне с тях, да поговори и да почувства голямата любов, с която си спомнят за годините, прекарани в родината ни. Първите им впечатления, спомените, намерили място в сърцата и душите им,и благодарността към сънародниците ни, посрещнали ги и приели ги като далечни родственици.
За читателите на ДУМА подбрахме две от многото истории, които чухме при скорошното ни посещение в азиатската страна. 

Лиен То

Пристигнах в София, България, през 1983 г. Бяхме няколко момчета от Виетнам, нетърпеливи да се запишем за студенти в тази непозната страна. Още щом пристигнахме, имахме чувството, че сме попаднали в Земния рай! Там имаше всичко, за което си бяхме мечтали - топъл хляб, порция пилешко за всеки (при нас това нещо можехме да си го позволим само за Нова година и то не всички семейства), бира, меко легло в 31-ви блок в "Студентски град". Дори, когато се качих в трамвай за пръв път и пътувах към Института за чуждестранни студенти и видях едно красиво момиче, за мен тя излъчваше такава женственост, каквато никога не бях виждал. 
Живях 6 години в България, достатъчно дълго, за да я почувствам като моя родина. Тук получих не само качествено образование, което ми отвори много врати във Виетнам, но намерих и много добри приятели от различни градове, с които до днес поддържаме връзка и си ходим на гости. 
Разбира се, имаше и хора, които ни гледаха високомерно и веднъж дори едно момче ме попита саркастично: "Вие във Виетнам коли имате ли?" Реших да не му остана длъжен и отвърнах: "Имаме слонове. По-бедните - само един, а по-богатите - по няколко." За моя изненада ми повярва. Когато веднъж се бях успал за лекция и преподавателят започна да ме хока пред колегите, отново използвах историята със слона. "Извинете ме, но снощи получих вести от вкъщи, че един от слоновете ни е умрял, точно любимият ми. Цяла нощ плаках и не знам кога съм заспал..." Грях ми е на душата, но професорът се трогна и ме освободи от лекции този ден, за да страдам на спокойствие.
Не се бях връщал в България малко повече от 15 години. Когато го направих, едно от първите неща бе да отида да видя стаята си в "Студентски град". Сградата вече бе изгубила предишното си очарование, вече не беше нова, а се лющеше, но заведението, където пиех бира с колеги, още беше там и реших да разкажа на младата сервитьорка спомените си. Тя ме изслуша учтиво, но навярно ме мислеше за луд..."

Ньонг Ли

"Спомням си, че с приятели заминахме за България, да си търсим работа. Беше в средата на 80-те години. Бяхме млади, пълни със сили, готови да се трудим много, за да изпращаме пари на роднините си във Виетнам. Езика не знаехме, но постепенно научихме, колкото да се оправяме в ежедневието. 
Така се случи, че с едно от момчетата се влюбихме в българка и често се карахме за нея. Една вечер се напихме, сбихме се и за мой най-голям ужас го убих. Арестуваха ме. Осъдиха ме на 12 години. Усетих как целият ми живот свършва, когато тъкмо започваше. За добро поведение, ме освободиха след 6 години. Няма да забравя един от надзирателите, който се опитваше да ми повдигне духа и на когото ще съм благодарен винаги. През целия този период ми повтаряше да уча чужди езици. В затвора, освен занаят, наблегнах на руски и английски език. Въпреки че се чудех за какво ще са ми, но българинът ми повтаряше: "Учи, момче! Виждам, че си добър човек, не си искал да убиеш приятеля си. Чуждите езици ще са ти от полза, когато излезеш на свобода!" Оказа се прав! Щом ме освободиха, реших да се върна в родината си и да започна нов живот. Страната тъкмо беше започнала да се отваря към света. Малко бяха хората, които знаеха чужди езици, още по-малко онези, които бяха учили английски. Бързо ми провървя. С първата по-добра печалба първото, което направих, бе да се върна в България, да намеря надзирателя и да му дам 3000 долара (тогава - 90-те години, това беше цяло богатство). България ме научи на много важни житейски уроци и ме срещна с хора, които промениха живота ми!"