„Баба Алино“ да стане луксозен затвор за корумпираните

Стефан Минчев

Дори всемогъщият Пабло Ескобар някога е лежал в затвор. Разбира се, това е малко подвеждащо казано. Защото той е лежал в собствен затвор. Всички държавни служители вътре били купени от него, включително директора. Напускал го и се връщал, когато пожелае. Разполагал с подземен тунел, телефони, телевизия, джакузи, пищни купони и компания, която далеч не приличала на класическия затворнически контингент. По същество легендарният наркобарон бил на продължителна ваканция, по време на която спокойно управлявал империята си.
Но колумбийската държава все пак направила нещо. От кумова срама, за пред обществото, за историята. Създала поне илюзията, че законът може да достигне и до най-могъщите.
В съвременна България не е проявявана подобна смелост. Тук обикновено прескачаме дори илюзията.
Затова новината за над стоте луксозни незаконни постройки в местността „Баба Алино“ край Варна не бива да се разглежда като проблем. Напротив – тя е възможност. Би било истинско разхищение тези сгради да бъдат събаряни. Много по-разумно е комплексът да бъде ограден с висока ограда, да се монтират наблюдателни кули, да се назначат надзиратели и обектът да бъде преобразуван в първия български луксозен затвор за висши обществени фигури.
Местата няма да стигнат за всички, но нека започнем със стотина-двеста души. Политици, мастити бизнесмени, прокурори, съдии, директори на агенции, служби и комисии. С една дума – представителната извадка на онзи обществен слой, който по удивително стечение на обстоятелствата винаги се оказва невинен и недосегаем за правосъдието.
У нас има един човек, известен като Жоро Инкасото. Той ограби служебен автомобил и излежа присъда от близо десет години затвор за около милион и половина лева. Законът го намери, настигна го и го убеди в своята съществуваща реалност.
В същото време из страната се разхождат личности, чиито предполагаеми щети за държавата се измерват не в милиони, а в стотици милиони. Някои дори продължават да заемат престижни позиции и да дърпат конци, които никога не се късат.
Ето защо „Баба Алино“ може да се превърне в символ на една закъсняла справедливост. Не е необходимо условията да бъдат сурови. Нека останат басейните, просторните тераси и гледката към гората и морето. Нека затворниците разполагат с удобства, достойни за обществения им статус. Но нека поне за известно време пребивават зад ограда.
Защото въпросът тук не е дали ще им е комфортно.
Въпросът е дали българските граждани най-сетне ще видят, че законът има достатъчно дълги ръце, за да достигне и до онези, които десетилетия наред са го използвали като чадър.

Флагман