БУЗЛУДЖА – ВЕЧНОТО НАЧАЛО

Д-р Венелин Михайлов
Доц. Димитър Генчев


ЧАСТ ПЪРВА

В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО НА ДЯДОТО. 
На страниците на „Рабочий“, „Съвременний показател“ и „Работник“. В началото бе словото му на първоосновател на Партията на руските социалдемократи (Санкт Петербург, 1883) и на Българската социалдемократическа партия (Бузлуджа, 1891).
Само това да бе направил Димитър Благоев през живота си, името му щеше да бъде изсечено в календара на европейския социализъм между имената на Жул Гед, Пол Лафарг, Август Бебел, Вилхелм Либкнехт, Антонио Лабриола, Георгий Плеханов и Добруджано Геря. Между имената на най-големите теоретици, основоположници и лидери на международното работническо и социалистическо движение.

* * *

Българският социализъм се качва на политическата сцена на следосвобожденска България с ясното съзнание за собствената си историческа мисия. Мисията на интелигенти, на демократи, на родолюбци, жадуващи свобода, доброта, справедливост и щастие за всички. Това са неговите ценности и обществени ориентири. Като демократи,“чучулигите“ пристъпват към създаване на Българската социалдемократическа партия, защото доста време преди нейното основаване са наясно, че истински демократ е само този, който ратува за демокрация, достъпна за всички хора – социалната демокрация.
Впрочем, първооснователят Благоев пристъпва към създаването на Българската социалдемократическа партия, обладан от идеята да легализира, осветли и очисти „бъдъщността“ на българския социализъм от всякакви нелепи обвинения и подозрения за „конспиративно дружество и всякакви престъпления и дивотии“.
И макар да е съвсем наясно за грубите политически нрави на строителите на съвременната му България, за предстоящите преследвания, хули и гонения, той поема риска на съзиданието, защото отдавна е предначертал ролята си на социалист, който с цената на всичко е длъжен да заеме мястото си на политическата сцена в следосвобожденска България.
Историята отреди на Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската държавност. Неговата мисия бе в синхрон с народните стремежи за европейската интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки – Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.
Впрочем, както е известно, големите обществени задачи изискват наличието на големи обществени личности. Някак странно ни изглежда днес завършеността на Благоевия политически дебют. Той започва политическата си дейност като завършен марксист. И такъв остава до края на живота си – последователен, безкомпромисен и монолитен. „Могъщото оръжие, което Благоев придоби в учението на марксизма, му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл и да подпомогне създаването на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната ос на българската история“ – тези думи принадлежат на ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, във вражда и помирение винаги се стреми да бъде обективен.
Благоев е един от малцината български енциклопедисти от края на XIX век – философ, икономист, историк, основоположник на българската социология, на марксистката етика, естетика и литературна критика. Интелектуалният ръст на Благоев рязко се извисява сред плеядата на блестящите марксистки мислители и лидери на европейската социалдемокрация. Той е редом с Плеханов, Грамши, Лабриола, близо до Жул Гед и Август Бебел. 

* * *

Димитър Благоев е роден на 14 юни 1856 г. в с. Загоричане, Костурско, което при първата катастрофа в Междусъюзническата война е завзето от Гърция. Семейството има трима сина, бащата е принуден да гурбетства в Цариград, а майката работи по полето. През 1864 г. Димитър учи в местното училище при Георги Константинов. През 1870 г. е доведен в Цариград при баща си, където 2 години работи като помощник-обущар. През 1872 г. се записва в училището във Фенер с директор Петко Славейков. След 4 години Славейков му издейства стипендия от българската общност и го праща в Габровската гимназия. Поради солидарност с революционерите през Априлското въстание 1876 г. Благоев и други ученици са принудени да избягат в Стара Загора, където Петко Славейков ги приема и скрива.
През 1877 г. Благоев посреща руските войски още в Казанлък, но след загубата при Стара Загора жителите са принудени да бягат, Благоев отива в Свищов, започва работа, за да събере пари за обучение в Русия. Заминава за Одеса, където след много премеждия се съгласяват да го запишат в Духовната семинария. Напуска след година. Издържа се с частни уроци и се записва в гимназия. През 1880 г. заминава за Петербург, където се записва в университета и попада в бурна революционна обстановка сред учители и студенти, изправени срещу царския гнет. За три години успява да изучи основните автори на социализма, теченията и възгледите им. 
През 1883 г. организира в Петербург група от младежи, която е първата социалдемократическа група в Русия. Благоевата група прави студентски събрания, пропагандира сред работниците в някои фабрики; сформира библиотеки с просветителска литература; влиза в контакт с групата на Георгий Плеханов в Женева "Освобождение на труда". В Петербург среща Вела Благоева, която става негова съпруга. През 1885 г. в нелегална печатница издават в. "Рабочий", надушени са от полицията, започват обиски, арестуват Благоев и го екстрадират от Русия.
Установили се в София, Благоев и Вела Благоева започват да издават сп. "Съвременний показател", популяризиращо социалистическата идея у нас. През 1886 г. Благоев е учител в Шумен, откъдето е уволнен за социалистическа пропаганда, заминава за Видин, преподава в местната гимназия. През 1890 г. е осъден на 3 години затвор, след обжалване е оправдан и се заселва в Търново. Там пише знаменитата си брошура "Що е социализъм и има ли той почва у нас?", в която разкрива възникването на капиталистическо производство у нас и на пролетарска, работническа класа. През пролетта на 1891 г. в Търново се провежда първата сборна среща на социалистическите дружинки в България. Там Благоев и Никола Габровски предлагат да се създаде социалистическа партия в България, предлагат програма и устав. 
На 20 юли 1891 г. на връх Бузлуджа се учредява Българската социалдемократическа партия. През 1894 г. Благоев се връща в Пловдив, преподава в гимназията, издава сп. "Ново време", в. "Работник", пише трудове. През 1902 г. е избран за народен представител. В борбата с разцеплението в партията Благоев обособява БРСДП (тесни социалисти); запазва марксическия тип на партията; учредява български синдикат - ОРСС (Общ работнически синдикален съюз).
Умира на 7 май 1924 г., изпратен от хиляди работници, последователи и сподвижници. Погребението на Благоев е последната голяма легална изява на партията преди репресиите през 1925 г.

* * *
    
Социалистическите идеи в България се разпространяват още в последните години на османското иго. В резултат на Освобождението на страната след Руско-турската освободителна война (1877-1878) настъпват условия за създаване на политическа система в съответствие с тенденциите в Западна Европа по онова време. В първите години след 1878 се създават и функционират Консервативната и Либералната партия. 
Много важно с оглед бъдещото й развитие е определянето на София за столица с решение на Учредителното събрание от 3 април 1879 г. Поради загубата на големия османски пазар занаятчийското производство на територията на столицата постепенно запада. От друга страна има твърде малко възможности за развитие на софийска индустрия в този период. Въпреки това броят на работниците в града нараства значително – в Държавната печатница, Софийския военен арсенал, Железопътната работилница, Захарната фабрика и др. Успоредно с развитието на производството се появяват и първите искания на работниците за подобряване на техните условия на труд и за повишение на заплатите им. Първа стъпка за работническото и професионалното движение в София е създаването на Българското типографско дружество през февруари 1883 г.
Първоначално социалистическите идеи имат доста неясен характер и са силно повлияни от руски народнически и радикалсоциалистически идеи, които намират почва сред напредничавите интелигенти.
Целенасочената социалистическа пропаганда в България започва със сп. „Съвременний показател”, което Димитър Благоев заедно с Вела Живкова-Благоева издава в София през 1885 г. Това списание пропагандира икономическото учение на Карл Маркс и въобще същността на идеологията на марксизма и научния социализъм. Именно около това списание се оформя един от първите социалистически кръжоци в България.
Друга важна фигура, която допринася за разпространението на социалистическите идеи у нас през втората половина на 80-те години на ХIХ век, е Никола Габровски. Той издава брошурата „Нравствената задача на интелигенцията” (1889). Тази задача е очертана по следния начин: „...Да се бори с обществените тегла и неправди, да кастри старите и ръждясали наредби в живота, да протестира против всичко, което спъва нормалното развитие на човешките способности, и да проповядва със смелост и самопожертвувание истината за по-добро обществено устройство”. Заедно с няколко студенти, ученици и чиновници Габровски създава в София през 1889 г. дружеството „Нов живот”, което си поставя за цел „да развива умствен интерес в обществото”. То първо в столицата се заема да дава елементарни научни и политически знания на работниците, за което открива вечерно училище. Няколко негови членове, студенти във Висшето училище, с дейното участие на Димитър Бояджиев създават през есента на 1890 г. първата социалистическа група в столицата. Чрез изграждането на тази група започва организирането на социалистическото движение на територията на столицата.
През 1890 г. е направен първият опит за честване на Първи май, ден на международната работническа солидарност, в Панагюрския хан край моста на Перловската река в Подуяне. Събранието е прекратено от полицията, но поставя началото на работническите акции в България. Първият подтик идва от Париж през 1889 г., когато на първия конгрес на Социалистическия интернационал се взема решението първи май да се обяви и чества като международен пролетарски ден на труда. Сред гостите на конгреса е Никола Габровски - един от първоапостолите и първосъздателите на нашата българската социалистичска партия. Веднага след това – през 1890 г., „чучулигите” от работническото дружество „Братство” в София за първи път правят опит за масово честване на празника, а една година след създаването на партията Никола Габровски – главният редактор на вестник „Работник”, отбелязва с подчертана гордост, че "на 1 май 1892 г. манифестациите в София, Габрово, Търново, Пловдив и Казанлък, където другарите, заедно с работниците, които са членове на местните ни дружинки, се събраха да демонстрират както в западна Европа". От тази дата поколения социалисти, синдикалисти и работници си предават щафетата на празника като червеното знаме на труда.
През пролетта на 1891 г. поради активната си дейност сред студентите във Висшето училище четиринадесет социалисти са изключени и изпратени за наказание във войската. Софийската група е поканена, но поради тези събития не успява да вземе участие в сбирката на Бузлуджа, която се превръща в първи учредителен конгрес на Българската социалдемократическа партия. Но тя изпраща писмено съгласието си до търновци за основаването на БСДП, а след освобождаването от войската през есента на 1891 г. групата възобновява дейността си. Между градовете, в които съществуват социалисти, свързани с БСДП, търновци причисляват и София.
За втори път 1 май се отбелязва в София през 1892 година. Така честването на деня на труда се превръща постепенно в традиция.
Известно е също, че през 1885 г. Благоев пише две програмни статии в „Свременний показател”: в уводната статия редакторът си поставя за цел пропагандата на марксизма. Името на Маркс се споменава като ”един от най-дълбокомислящите съвременни политикономисти”. И в тази характеристика, и в размислите за икономическата закономерност на развитието на капитализма и на перспективите на социализма в България се чувства диханието на „Наемен труд и капитал”. Втората книжка на списанието съдържа статията „Защо няма щастие и как то може да се достигне?”. Именно тук се прави много сериозен опит за теоретичното обосноваване на българската социалдемокрация, посочват се предпоставките за нейното появяване като плод на обективните икономически и исторически процеси, които създават условия за разгръщане на революционната борба на пролетариата.
Пак по същото време издателят на в. „Росица” Евтим Дабев публикува за първи път на български Марксовия „Временен устав на дружеството” и в подлистник „Наемен труд и капитал”, а четири години по-късно в предговора си към „Развитие на научния социализъм” заявява, че България е навлязла в коловоза на капиталистическото си развитие и че единствената обществена сила, призвана да осъществи социалната революция, е пролетариатът. Оттук и основната задача на първопроходците на българския социализъм: „...да внасят класово съзнание посредством силна и неуморна пропаганда на новото учение – социализма, като се начене същевременно устройството на работническата партия за борба с буржоазията”.
Програмни търсения предприемат и севлиевските социалисти Сава Мутафов и Андрея Конов. Тяхната „Програмичка за 1888 г.” свидетелства, че въпреки запознанството им с първия том на „Капиталът” и „Антидюринг”, те продължават да са в плен на сиромахомилството на Спиро Гулабчев. Впрочем, вождът на българските сиромахомили по същото време вече конспектира в личния си дневник „Развитие на научния социализъм” текстове от Адам Смит, Хербърт Спенсър и Маркс.
Търновските чучулиги също са на път да преодолеят влиянието на „Нравствената задача на интелигенцията”. Пръв го постига авторът на това програмно просветителско есе Никола Габровски. Точно преди сто тридесет и пет години в неговото лозе по време на великденските празници, се открива първата теоретична и програмна дискусия на българския социализъм. Димитър Благоев и Никола Габровски внасят за разглеждане пред делегатите на „...първото социалистическо събрание” своите проекти за програма и устав на „грядущата социалдемократическа партия в България”. Според тях приемането на програмата, която е първият акт от процеса на откритото излизане на политическата сцена, ще покаже, че социалистите не са някакво тайно съзаклятническо общество, а на правителството „ще му се отнеме един от поводите за преследвания и ако пък ни преследва, ще се знае, че ни преследва за социалистически идеи, а не като конспиративно дружество, на което може да приписва всевъзможни престъпления и дивотии”
След кратки прения делегатите Димитър Благоев, Никола Габровски, Георги Бакалов, Драган Герганов (Търново), Евтим Дабев и Тодор Постомпиров (Габрово), Константин Бозвелиев (Казанлък), Сава Мутафов (Севлиево), Михаил Иванов, Панайот Венков (Дряново), Петър Генчев (Горна Оряховица) приемат „по принцип” проектопрограмата и проектоустава и насрочват на Бузлуджа още едно събрание, което ще влезе в историята на българския социализъм като Учредителния конгрес на Българската социалдемократическа партия или Бузлуджанския конгрес.
Впрочем, за да бъдем прецизни, следва да отбележим, че процесът на създаването и приемането на първата българска социалистическа програма е много по-продължителен от разстоянието Търново–Бузлуджа. Опитите за формулиране и публикуване на социалистическо „кредо”, „profesion de foi” (символ верую), „предначертание” датират още от 1883 г., когато Димитър Благоев създава програмата на „Партията на руските социалдемократи”. Както е известно, копието на този документ изгаря заедно с цялата библиотека на Благоев, но по ласкавите оценки на Георгий Валентинович Плеханов става ясно, че теоретичното ниво на тази програма е много високо, след като самият Плеханов в кореспонденцията си с Благоев я поставя над програмата на групата „Освобождение на труда”.
Известно е също, че през 1895 г. Благоев пише две програмни статии в „Съвременний показател”: в уводната статия редакторите си поставят за цел пропагандата на марксизма. Името на Маркс се споменава като ”един от най-дълбокомислящите съвременни политикономисти”. И в тази характеристика, и в размислите за икономическата закономерност на развитието на капитализма и на перспективите на социализма в България се чувства диханието на „Наемен труд и капитал”. Втората книжка на списанието съдържа статията „Защо няма щастие и как то може да се достигне?” – именно тук се прави много сериозен опит за теоретичното обосноваване на българската социалдемокрация, посочват се предпоставките за нейното появяване като плод на обективните икономически и исторически процеси, които създават условия за разгръщане на революционната борба на пролетариата. Пак по същото време издателят на в.„Росица” Евтим Дабев публикува за първи път на български Марксовия „Временен устав на дружеството” и в подлистник „Наемен труд и капитал”, а четири години по-късно в предговора си към „Развитие на научния социализъм” заявява, че България е навлязла в коловоза на капиталистическото си развитие и че единствената обществена сила, призвана да осъществи социалната революция, е пролетариатът. Оттук и основната задача на първопроходците на българския социализъм: „...да внасят класово съзнание посредством силна и неуморна пропаганда на новото учение – социализма, като се начене същевременно устройството на работническата партия за борба с буржоазията”
Програмни търсения предприемат и севлиевските социалисти Сава Мутафов и Андрея Конов. Тяхната „Програмичка за 1888 г.” свидетелства, че въпреки запознанството им с първия том на „Капиталът” и „Антидюринг”, те продължават да са в плен на сиромахомилството на Спиро Гулабчев. Впрочем вождът на българските сиромахомили по същото време вече конспектира в личния си дневник „Развитие на научния социализъм” текстове от Адам Смит, Хербърт Спенсър и Маркс.
Търновските чучулиги също са на път да преодолеят влиянието на „Нравствената задача на интелигенцията”. Пръв го постига авторът на това програмно просветителско есе – Никола Габровски. За това най-вероятно допринася личното му участие в Учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 година.
В Женева през 1890 г. Групата на българските студенти социалисти Кръстю Раковски, Слави Балабанов, Стоян Ноков, Георги Бакалов и още тридесетина техни сподвижници се обединяват около идеята за основаване на Български социалдемократически съюз в странство, а на 10 юли 1891 г. изпращат по Кина Мутафова специално за Бузлуджанския конгрес своята „Привременна програма на българските социалисти”.


Утре очаквайте част втора