Георги Стоянов: Цялата ни култура оцелява благодарение на крайно конструктивния инат на българина

У българина има един инат, който е крайно конструктивен. Има хора, които работят години наред, за да получат духовно удовлетворение, а не мислят за материалното. Всъщност цялата ни култура, не само киното, оцелява благодарение точно на този конструктивен български инат. Думите са на родения на 27 юли режисьор и сценарист Георги Стоянов в интервю за БТА от 2013 г. 
Стоянов, известен и с псевдонима Мрамор и репликата "Културата чака на гара "Подуяне", а там влакът не спира", е роден на 27 юли 1936 г. в Москва. Баща му е военният хирург Коста Стоянов - политемигрант след Септемврийското въстание (1923) и последвалите репресии. Георги Стоянов завършва топлотехника в Московския енергетически институт през 1959 г. Връщайки се в България, започва работа в котлостроителния завод "Георги Кирков" в София, но се оказва истински привлечен от киното.

До Париж и назад...

След две години практика като инженер, по време на екскурзия в Париж решава да кандидатства и е приет в местния Институт за висше кинематографическо изкуство (IDHEC). Завършва кинорежисура и режисура на монтажа в периода 1961-1963 г. при Жорж Садул, Жан Митри и Ремон Руло, които заедно с културната атмосфера на самата френска столица и общуването с имена като Кшищоф Зануси, Лариса Шепитко и Сава Кулиш, оставят силен отпечатък върху творческите му възприятия и похвати.

След завръщането си в родината започва работа в Студията за хроникални и документални филми, където дебютира с филма "Жеко Манолов" (1964). През 1965 г. прави дебют и в игралното кино - с новелата "Дрямка", на която е и сценарист.

23 години в Студията "Бояна"

Въпреки че е добре оценен от критиката, скоро Георги Стоянов поставя документалистиката на заден план и през 1967 г. вече е назначен в Студията за игрални филми "Бояна", където е режисьор и художествен ръководител на редица продукции до 1990 г.
Първият му по-значим успех в игралното кино е с филма "Случаят Пенлеве" (1968). Следват повече от 15 игрални филма под негова режисура, някои от тях - наградени от български и международни конкурси.
Сред по-емблематичните продукции на Георги Стоянов са: "Птици и хрътки" (1969), "Трета след слънцето" (1972), "Щурец в ухото" (1976), "Пантелей" (1978), "С изкуство, не със сила" (1979), "Прозорецът" (1980), "Константин Философ" (1983), "Брачни шеги" (1989), "Онова нещо" (1991).
Георги Стоянов е председател на Съюза на българските филмови дейци от 17 февруари 1983 до 24 март 1992 г., както и в периода от 21 май 2010 г. до 26 септември 2013 г. 

Актьор, сценарист, писател, политик...

През кариерата си, освен с режисьорски талант, сценарийни хрумвания и разработки, Георги Стоянов се отличава и с участията си като актьор в няколко филма. След 1989 г. продуктивността му на снимачната площадка намалява, но страстта му към писането се запазва. Негов е сценарият на филма "Едуард Захариев и документалното кино" (2001). Автор е и на няколко книги със стихове и проза, сред които и романът "Ваучер Калифорния-ГУЛаг" (2011). Основател и първи председател е на Кабинета на младите филмови дейци. През 1980 г. става член и основател на Първата световна асамблея на кинорежисьорите във Фуншал, остров Мадейра.

В трудните за киното десетилетия Стоянов режисира два концертни цикъла. Сред изпълнителките, участвали в 50-те концерта "Българска мадона", са: Гена Димитрова, Стефка Евстатиева, Христина Ангелакова, Стояна Вълканова, Олга Борисова и Надка Караджова, а сред 35-те издания от цикъла "Майстори представят млади" със своите ученици участват: Минчо Минчев, Анатоли Кръстев, Стойка Миланова, Йовчо Крушев, Жени Захариева.
Георги Стоянов е депутат в 9-ото Народно събрание от 1986 до 1990 г. За кратко е заместник-председател на Българската национална телевизия (1990). Заема поста заместник-министър на културата от февруари 1995 до ноември 1996 г. Бил е и съветник по културата към посолството на България във Вашингтон (1996-1997).
Негова съпруга бе очарователната актриса Добринка Станкова (1947-2022).

Признание

Георги Стоянов е носител на наградата на ФИПРЕССИ за документално кино от фестивала във Варна (1966), наградата за режисура и наградата на критиката за филма "Случаят Пенлеве" (Варна, 1968), втората награда за филма "Щурец в ухото" (Варна, 1976), наградите на Съюза на българските филмови дейци (1978, 1979), Наградата на София (1978, 1981), наградата на Министерството на народната просвета за филма "Константин Философ" (1986), наградата на Киноцентър "Бояна" във връзка със 70-годишния му юбилей, за цялостно творчество и принос към българското кино (2006).
Удостоен е със званието "Заслужил артист" (май 1978). Носител е на орден "Народна република България" от 25 юли 1986 г., на орден "Стара планина" (първа степен) - за изключително големите му заслуги към Република България за развитието и популяризирането на българското изкуство и култура и по повод 70-годишнината от рождението му (21 юли 2006). Получава Наградата на София на 16-ия международен кинофестивал "София филм фест" на 13 март 2012 г. На 7 юни 2016 г. получава наградата за цялостно творчество на Българската филмова академия и почетния знак "Златен век" (звезда) на Министерството на културата.

По материали на БТА


Споделено пред ДУМА

* Трябва да следваме тази посока, която отваря пътя към истината. 

* Най-голямата катастрофа е усещането за безнаказаност.

* Историята е скъпа за пресъздаване, защото ние трябва да бъдем почтени към нея. 

* Смятам, че Кирил и Методий са били сигурни, че създаденото от тях ще трябва да се брани през вековете. Може ли днес да подменяме български понятия и имена, да се отказваме от азбуката си? Нашият речник е богат, но ние не го ползваме. Вместо това се прехласваме пред чужди думи, чужди букви. 

* Не пазим паметта си. Не знаем, че ако умре паметта, умира и планетата. 

* Създаването на филми зависи от много хора, от наличието на таланти, които се събират заедно и съставят добър екип, от който може да се получи хубав филм. Този процес няма как да се промени. 

* Предизвикателство е желанието да се разбере какво се крие зад думите в една действителност, където се бият, кълцат се, водят се войни. Хората на културата имат един-единствен изход - те може да нямат приживе признание, но ако създадат нещо стойностно, след време ще го има на първа линия. И тук въпросът е защо една част от населението иска да влезе в културата и да се докосне до възторга, а другата предпочита спекулата. Оттук идва и разминаването при творците: в желанието за биография, в съблазънта да правиш кариера и във всичките останали поразии на покварения ни свят. 

* Богатият се страхува да не загуби богатството си, за бедните хора остава удоволствието да търсят смисъла на живота. Подобно съществувание поне на мен ми се струва по-хармонично.