Докато има чучулиги

Петър Доневски

Земята, тази неостаряваща наша кърмилница. Земята, която дава началото на всичко.

По далечни задгранични пътища пътувах, в резиденции, дворци и приказни хотели нощувах, но никъде не срещнах обичта на моя народ, могъществото на Балкана, величието на равнината и песента на малката чучулига, която рано, рано, сутринта ме поразяваше с песента си в небесния простор. 

Какво е за нас земята? Българската... Много дни и нощи сме търсили отговор на този въпрос, но като че ли никога не сме го намирали по-различен от тоя, които го е дал народът... Земята е нашият дом, люлка, в която сме се раждали и в която ще умираме. Това е родовият ни корен, сенките на дедите ни, паметта и съдържанието на нашия живот. А тази земя, това късче, оградено от Дунава до Беломорието, от Черно море до Западните крайнини, е нашата земя... Тази златна българска земя, кърмилница и вечност от вчера, днес и завинаги. Това е нашата история, нашето настояще и бъдеще. А мислим ли за нея? Мислим ли как сме я пазили и как я пазим, за да я имаме, за да вървим напред, да се развиваме по пътищата на мечтите ни и да продължаваме човешкия си род? Защото загубим ли нея, губим своята памет, история и бъдеще. 

Не трябва ли в тия динамични, луди години, времена на бензинови пари, зъбчати колела и висок атомен волтаж да оценим по-добре нуждата от съхранение на тази земя, на земното разнообразие от причудливи форми на това зелено великолепие... Да усетим навреме идващия залез, за да го спрем. Докато има чучулиги... За да не се чувстваме някога подсъдни, макар и без присъда и съдник? Земята не може да ни бъде далечна и чужда... Тя ни носи и радостта, и утехата, и надеждата... Тя обновява поколенията с жизнен приток от здрава и чиста кръв, дарява човешкия род с чиста природа, вода, въздух и слънце, които трябва да предадем на поколенията след нас. 

Земята е нашият поминък, кърмилницата, която ни дава живителните си сокове през целия ни живот. А ние? Хората отвръщат ли на земната щедрост с човешки грижи и разум? Защото не виждаме ли, че земята е наша учителка по поведение и винаги ни е помагала да разберем себе си по-добре, така, както не би ни помогнал и най-добрият философ... Тя е най-тихата, най-търпеливата и обична майка. Какво ли не е вършил в своята практическа дейност човекът? С взривове разтваряше рани в нейната снага, с химикали вгорчаваше водите й, с атоми изпепеляваше въздуха... А тя мълчи... И чака... Да се успокои лудият... Не ни отвръща с омраза и мълчаливо понася щетите, причинени от нейната рожба човека. И длъжни сме в забързаното наше време да спрем, да замълчим, да сложим ръка на сърцето си и да се запитаме. Отнасяме ли се достатъчно грижовно и с любов към кърмилницата, сред която сме всеки ден и час? Да бъдем справедливи и да си признаем колко сме забравили задължението си към тази, на която сме длъжни безпределно. Защото наричаме Родината си райска градина, а не се грижим за нея като за собствена земя, като за богатство, за което другите народи дават луди пари и ценят всяка педя земя като бисери и диаманти. И ако в минали времена, улисани в тревожното ежедневие, сме забравили за земята, то поне сега, в днешните и идните дни, трябва да мислим, да не оставяме земята да пустее и да я губим като ценност и вечен капитал.

Земята е съществувала преди появата на човека, ще остане и след него. Може да съществува и без нас, но ние не можем без нея. Тя ни е сътворила и защитата на земята е защита на самите нас. Да я пазим, значи да пазим род, поколение и бъдеще. В новия век сме длъжни с по-различна отговорност да преосмислим своя дълг и своя принос за нейното опазване. За да не стане късно... За да дойде времето, когато ще пресъхнат реките, ще угасне песента на птиците, когато пред очите си ще гледаме само оголени от пожарите планински вериги и ще усетим болката от смъртта на чучулигата в разгара на пролетта... Едва тогава ще разберем, че златото не става за ядене и хората вече не са хора. В такава епоха ли трябва да живеем?