Трагедия

Едва ли има по-голяма болка от това да изгубиш дете. Но в България тази болка вече не ни стряска - тя стана част от ежедневието ни. Губим деца в катастрофи на пътя, давайки им мощни автомобили, губим ги, премазани на улицата от пияни шофьори, губим ги, намушкани в мола във "вражда между две компании"... 
Във всяко нормално общество децата са пазени, обичани, подготвяни да градят бъдещето. У нас те стават жертви - на бездействието, на агресията, на липсата на мисъл. Вместо да се развиваме, губим посоката и се превръщаме в държава без ценности и надежда, а самите ние - в съучастници.
Държавата - това сме ние, всеки от нас, а нашите деца са нашето отражение - на това, което наблюдават вкъщи, на това, с което сме ги закърмили. В момента те растат сами - без ясна посока, без смисъл, без цел. Докато ние, възрастните, които сме отговорни за тях, мислим как да оцелеем в държава, в която инфлацията е нараснала с повече от 40% за 5 години, младите се разхождат в мола с ножове и изливат агресия помежду си. 
За миг едно 15-годишно момче си отива от този свят, докато друго става убиец. 
Тази сцена не е компютърна игра и рестартиране няма, има опечалени близки и погубени животи, които няма как да се върнат. 
Трагедията е обща, защото позволихме моловете да се превърнат в арени на боеве и сцени на убийства. Оставихме децата да растат сами пред екраните, защото сме заети да им подсигуряваме "живот", който след това бива отнет за един миг на безотговорност, на нехайство, на човешка деградация.
Към 2022 г. България е на 4-то място в Европа по брой на полицаите на 100 хил. души население според Евростат. В Европейския съюз България отделя най-много средства за полицията, измерени като дял от брутния вътрешен продукт, според Института за пазарна икономика. Къде са защитниците на реда, ще попитат някои. Онези, които излизат на стачки и искат по-добри условия от системата?
Други ще попитат къде са родителите и защо децата им се разхождат безпризорни, сеейки агресия и смърт по улиците?
А трети - къде е държавата, която изгуби години в това да дискутира дали трябва, или не трябва да се забранят телефоните в училищата, вместо да действа, и в други всевъзможни дискусии, освен една основна - как да създадем здравословна и безопасна среда, в която да отглеждаме децата си? Как да направим повече спортни и младежки центрове, площадки, така че да ангажираме вниманието им по полезен и продуктивен начин. Как да направим така, че да отгледаме едно здраво и пълноценно поколение, а не счупено и изгубено, демотивирано и обезнадеждено? 
Има една мисъл: "Ако мислиш за година напред, посей ориз. Ако мислиш за десет години напред, засади дърво. Ако мислиш за сто години напред, образовай децата!" Ще успеем ли да го направим, защото без тях бъдеще няма.