Герои, които вдъхновяват

Дахер Ламот

Вчерашният фийд ме накара да се замисля върху две неща. 
1. Позитивната страна. Защо толкова много родители заведоха децата си да гледат финала на световното по волейбол? 
Живея в съвсем нов блок, в който има един момък и 3 девойки на по 15-16 години. Когато родителите им отсъстват, те викат още 7-8 младежи и правят купони. Пушат трева, блъскат тротинетки в стъклената входна врата, удрят и развалят домофоните, ритат и драскат асансьорите, пикаят долу в гаражите или във вътрешната градина , плюят по огледалата в сградата, хвърлят боклуци навсякъде. Изявяват се като се правят на "страшни". 
Агресивността им е потресаваща, погледите им са празни, те са абсолютно неадекватни, а родителите им са наистина свестни хора, но уви... Домоуправителят се е разправял няколко пъти.
Това поколение за съжаление нямаше свои герои досега. То бе изгубило път и се понесе по инерция да се изявява, като просто си освобождава социалните комплекси. Нямаше "Role models", модели за подражание. То черпеше вдъхновение от риалити шоута, мутри, мутреси, за тях идеал и геройство е да копираш олигофренските глупости на цял свят, и да ги възпроизвеждаш в Тикток и Инстаграм.
Затова много родители заведоха децата си да гледат финала. За да покажат на децата, че имат модели от Gen Z поколението. Хора, с които децата да се идентифицират, а успехите и еуфорията, поне на някои от тези млади хора, да ги вдъхнови, грабне, подтикне, окуражи и те да поемат по този път. Да спортуват целенасочено, с цел, а не за да се помпат с анаболи и силикони. Да усетят как и те могат да предизвикат еуфория, да променят и влязат в историята, в сърцата на хората, да стане нещо от тях. А не да копират сегашните гаменски модели. Да приложат и насочат тази енергия за нещо полезно за всички, да видят, че има резултати и могат да се превърнат в истински, автентични световни звезди, а не в звезди от риалити бардаци и помии. В личности, за които цял свят да говори и възхищава, чуждестранни фенове да развяват български флагове и да развяват плакати на български младежи, да се превърнат в нещо велико. 
Те вече имат братя Николови, тенисистите Иванов и Василев, пилотът Никола Цолов, Стилияна Николова и гимнастичките. Млади и вече успешни момчета и момичета, от gen Z, които да следват.

И пак голямо браво на всички споменати. Защото дори и в такава среда те като с въдица се опитват да измъкнат затъналата в блато подводница и въпреки всичко не се отказват, и успяват бавно. Дано я измъкнат. 
2. Негативната страна
Грозно е да се политизира и да се дърпат политически дивиденти от успехи на други. Но политическата ни класа е отчаяна и прогнила, търси всяка нишка, за която да се хване. 
Видях, че нашата сервилна "буржоазия" се е разревала, защото 18-годишният феномен при разпределителите, Мони Николов, е подписал с руски отбор и ще играе под наставлението на Пламен Константинов. 
Шок и драма! Изглежда тези хора са се превърнали в ходещи лозунги, изгубили плът и кръв. Изпаднали в клинична параноя, по цял ден за всяко неща търсят следи "на врага", изливат злобата, която държат в себе си. Агентурски манталитет, наследен от миналото, щото повечето от тях вероятно са били точно толкова жлъчни и послушни на системата, но само са сменили спонсорите, пардон, господарите. 
И ако толкова са русконенавистни, що не кажат, че капитанът и емблемата на американския отбор Майка Кристенсън, игра в последните 4 сезона за руски отбор, като съвсем наскоро подписа с италиански. А вторият им капитан, Майка Ма'а, и досега играе за руския Факел. Основното им либеро, Ерик Шожи, също дълго време игра за руски отбори. А ако се върнем към последния голям златен отбор на САЩ, който спечели злато на олимпиадата в Пекин - че там почти всички звезди играеха в Русия, включително капитана Том Хоф, и мегазвездите им Клей Стенли и Том Лий. 
Предлагам да почнат да се лекуват. И без това медицината в Китай напредва доста, може и да им помогне. А и току виж се окаже по-изгодно да си си дръпнеш очите към ушите и да слугуваш на китайската пропаганда.

Фейсбук

Когато талантът и опитът бяха на наша страна

Митко Попов

След като емоциите покрай финала попреминаха, ми се иска да ви разкажа нещо. Като роден през 80-а, имах щастието да се докосна до онова незабравимо "американско лято" през 94-та, когато футболната ни нация стана четвърта в света, а Господ все още "беше българин". Бях неориентиран тийнейджър, опитващ се да открие себе си в света и онези мигове с обратите срещу Мексико и особено Германия, ме формираха като заклет любител на най-популярния спорт, та до ден-днешен. 
Емоциите, които тогава изпитахме, бяха нещо неописуемо. През нощта, когато двубоите се излъчваха, улиците бяха изпълнени с хора, после празнувахме до сутринта, а през деня пустееха, просто защото всички бяхме по американско време. Но най-хубавото от всичко бе, че всяко едно лице, което виждахме срещу себе си, грееше усмихнато. Всички бяхме приятели, заедно, рамо до рамо и вярвахме в едно и също нещо, въпреки личностните различия. 
По онова време волейболът бе изцяло в сянката на футбола, при все, че говорим за един от най-успешните ни отборни спортове въобще. Но и през последвалите години имахме поколения. Първоначално Любо Ганев, Димо Тонев и компания, после Пламен Константинов, Матей Казийски, Владо Николов (най-гордият баща в цяла България в момента) и останалите, "българският" Тренто с Радо Стойчев и прочие...
И не е да не постигахме успехи. Често взимахме и медали, като например бронза през 2006 в Япония. Но имаше и една голяма разлика - очакванията. По онова време не само безспорният талант, но и опитът бе на наша страна и всеки един съперник се надяваше да ни избегне на големи форуми. 
Днес България е сребърна във волейбола. Не успя да пребори може би най-голямата сила в този спорт, Италия, но тези медали са още по-ценни, не само защото за предишното второ място на Световно голяма част от нас само са чували, но и защото живеем във времена, в които разделението е огромно, а животът толкова труден, че голяма част от българите са сами за себе си. 
Мони, Алекс, Марто, Илия, Аспарух, Алекс, Георги, Руси, Вени и останалите... в целия ни отбор има само три момчета над 25. Симеон е на 18, батко му Алекс - на 21. 
Никой и не очакваше целия този характер, сърце и воля от няколко млади, невръстни момчета, които ни припомниха най-ценните уроци в живота. От повелята на Хан Аспарух към синовете му, че никой не може да пречупи един народ, когато сме заедно, до това, че когато истински вярваш, можеш да постигнеш изключителни неща. 
Не знам дали Господ още е българин. Но знам, че благодарение на вас, момчета, ние отново сме и се гордеем с това. А това е по-ценно от всичкото злато на света... Благодарим ви и ви обичаме!

Фейсбук