Гого Лозанов, медийното внимание и привилегията да поучаваш

Мартин Райков


Имам папийонка от Гого Лозанов.
Преди много години ми трябваше за събитие. Той беше колега на баща ми в СЕМ, имаше много папийонки и една от тях някак стигна до мен.
Още я пазя.
Пазя и спомена за един малко по-различен Гого Лозанов. И може би точно затова ми е жал.
Защото Гого не е глупав човек. Тъкмо обратното — чел, културен, философски образован, способен да прави връзки между политика, история, култура и език.
Проблемът е какво стана с интелектуалеца.
Има нещо по-тъжно от общество без интелектуалци: общество, в което интелектуалците престават да задават въпроси и започват да раздават отговори.
Самият Лозанов знае прекрасно колко сложен е животът. Когато говори за собствената си биография преди 1989 г., той въвежда нюанси: семейна среда, културен капитал, четене на забранена литература, разговори срещу режима, но и честното признание, че това не е дисидентство.
Тоест за собствения живот има контекст.
Защо тогава за чуждото мнение толкова често остава само диагнозата?
Когато обяснява съпротивата срещу превръщането на 24 май в национален празник, Лозанов казва, че тя няма „никакъв друг корен освен зависимостта на България от Русия и от руския интерес“.
Тези думи — „никакъв друг корен“ — са цяла политическа философия. Те не оставят място за друг мотив: човек да смята Освобождението за фундаментално събитие, да пази семейна памет, да не харесва Путин, но да харесва 3 март, или да бъде убеден европеец, без да предава историята си на геополитическа санитарна комисия.
Така спорът приключва, преди да е започнал. Несъгласният не греши — той е диагностициран: русофил, подведен, недостатъчно европейски, непрочел правилните книги. Може би дори слуша Любэ.
Тук се появява и един почти комичен парадокс. Гого Лозанов е десен човек с кейнсиански инстинкт към общественото мнение. Кейнс не вярва, че пазарът винаги сам ще намери доброто равновесие; понякога е нужна намеса. Лозанов сякаш не вярва, че обществото само ще стигне до правилното мнение.
Свободен пазар на идеи — но само докато произведе правилния резултат. Ако произведе 3 март, сантимент към Русия, критика към Брюксел или недостатъчен възторг от поредната „правилна“ кауза, значи има пазарен дефект. Следва експертна интервенция: сутрин в едно студио, на обед в друго, вечер в трето.
Почти 30 години студия, интервюта и публични коментари. А само за тази година колко участия? Трудно е да се преброят. Но именно това е въпросът: кога медийното присъствие престава да бъде обществен принос и започва да се превръща в самоподдържаща се привилегия да поучаваш?
Десницата обича невидимата ръка на пазара. Част от българската либерална десница обаче удивително силно обича видимата ръка на коментатора — онзи, който ще обясни как трябва да помним, кого да харесваме, от кого да се страхуваме и откъде трябва да изгрява цивилизационното слънце.
Понякога остава впечатлението, че единственият недостатък на слънцето е, че упорито продължава да изгрява от Изток.
Има и по-грозна страна. Когато Лозанов съветва българските „рускопатриоти“ да си татуират Сталин „до Левски, голата мадама и Путин“, той вече не оборва историческа теза, а рисува социална карикатура: простоватият, татуиран и малко примитивен човек, събрал Левски, Путин и голата жена на едно място.
Това е тролският похват — не да обориш аргумента, а да произведеш човек, когото публиката ти да презре. Така интелектуалното превъзходство започва да прилича на социално презрение, а интелектуалецът се превръща в морален арбитър: не просто преценява тезата, а определя кой има право да бъде смятан за разумен, европейски и достоен за разговор.
Затова ми е жал за Гого. А напоследък ми е жал и за дясната интелигенция около него.
Днес Георги Лозанов вече е част от инициативния комитет на Андрей Гюров и Георги Кандев. 
Има пълното право. Точно това право защитавам.
Но ако след десетилетия претенции за европейска мяра, компетентност, институционална култура и държавност политическото въображение на тази интелигенция стига до една според мен нелепа президентска конструкция като Гюров–Кандев, започвам да се питам не за кандидатите, а за интелигенцията.
Интелектуалецът има обществен смисъл не когато благославя своите, а когато пръв им казва, че царят е гол. Той трябва да бъде неудобен най-вече на хората, които го аплодират, и да поставя критическата си мисъл над принадлежността.
А при част от нашите публични интелектуалци вече почти няма изненада. Предварително знаем кого ще подкрепят, кого ще осмеят, кой ще бъде европеецът, кой — путинистът, къде ще бъде доброто и къде злото.
България не страда само от недостиг на умни хора. Страда и от умни хора, които са станали напълно предвидими. Когато интелигенцията престане да съмнява собственото си племе и започне просто да легитимира неговите избори, тя вече не е интелектуален коректив, а публика с по-богат речник.
И точно това ми е жал.
Не че Гого Лозанов е десен. Нека бъде. Не че е прозападен. И аз искам България в Европа. Не че има политически предпочитания. Всеки има.
Жал ми е за интелектуалеца, който би трябвало да знае, че свободата не е състояние, при което правилните хора любезно позволяват на неправилните да говорят. Свободата започва тогава, когато приемеш риска другият да мисли сам — и да стигне до извод, който ненавиждаш.
Още пазя папийонката на Гого Лозанов. Тя е малък спомен от времето, когато зад публичния образ все още можеше да се види човекът — със своите нюанси, съмнения и противоречия.
Днес я гледам и си мисля, че папийонката може да придаде стил, но не и мярка. Може да завърже възела около врата, но не и около истината. Не може да направи никого по-умен от човека срещу него и не дава право да го поучаваш.
Папийонката е стил. Мярката е друго.


Фейсбук