Слънчевото дете на българската поезия

Петър Ненков

На 17/30 септември 1898 г. в град Кукуш е роден талантливият български поет и възторжен певец на пролетарската революция Христо Смирненски. 
През Междусъюзническата война през 1913 г. Кукуш е изгорен до основи от настъпващите гръцки войски и семейството на Христо е принудено да напусне града и заедно със стотици други семейства се отправя към пределите на България. Христо израства в софийския квартал Ючбунар. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев започва да сътрудничи с епиграми и хуморески на вестник “Кво да е “.
През Първата световна война Христо постъпва като юнкер във военното училище, но цялата му чувствителна душа се бунтува срещу мущровката в училището, която унизява достойнството на човека под пагон. Откритият му бунт срещу тази казармени порядки е причина да попадне в ареста. Подготвена е заповед на началника на училището за изпращането на Христо като войник на Македонския фронт. Неговите другари успяват да спрат изпълнението на заповедта.
Като юнкер Смирненски взема участие в разгрома на Войнишкото въстание през 1918 г. Христо е потресен до дъното на душата си от братоубийственото кърваво стълкновение и решава твърдо да скъса с военното поприще. Плаща 1000 лв. неустойка и напуска военното училище. Решава да се отдаде на призванието си на поет и сатирик. Под псевдонима “Ведбал” публикува стихове във вестниците и списанията “Българан”, “Червен смях”, “Народна армия”, “Везни”, “Барабан”. Превръща се в любимия поет на пролетарска София.
През 1917 г. посреща с възторг победата на Великата октомврийска социалистическа революция в царска Русия, плод на която са прекрасните му стихове “Червените ескадрони”, ”Москва” и “Северно сияние”, които и до днес са ненадминати образци на поезията на революционната романтика и пламенния патос. 
Той е наречен “слънчевото дете на българската поезия” от писателя Антон Страшимиров.
Творчеството на Смирненски има и друго измерение - това на интимната му лирика. Така до патетичните “Йохан” и “Северния Спартак” се нареждат безкрайно нежните и скръбни „Цветарка” и “Старият музикант”. През февруари 1922 г. излиза единствената му стихосбирка “Да бъде ден”, която е едно от върховите постижения в социалистическия реализъм. 
Лишенията и недоимъкът оказват своето пагубно влияние върху крехкото му здраве. “Жълтата гостенка” - туберкулозата, която възпява в своите творби, го навестява в мрачния бордей, в който живее, и въпреки дългогодишната борба с нея, Смирненски умира на 18 юни 1923 г. в разцвета на силите си.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ

В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.
Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.
И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.
Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна -
кратка схватка, и наново ескадроните летят...
Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.
Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.
Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий - развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!
И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.

ЦВЕТАРКА 

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.