Валсът с външнополитическата шизофрения
"Настоящият външен министър има изключително трудната задача за пръв път от всички външни министри след Втората световна война насам да съчетава националния интерес със съюзническите изисквания. И да държи вратите отворени. Всички врати".
Този дълъг и любопитен цитат е от заместник-председателя на парламентарната група на "Прогресивна България" Слави Василев. След дълъг престой в медийния фризер той се появи отново, за да се опита да защити по такъв лиричен начин странните действия на кабинета - Румен Радев гръмко обяви, че България няма да е част от Коалицията на желаещите, а външната министърка Велислава Петрова в Киев подписа документ с точно обратното съдържание. Подобно разминаване на думи и действия няма никакво логично обяснение. Заради това Василев ефектно е прибегнал до поезията - всички врати трябвало да стоят отворени.
Колегите му от ПБ също се хвърлиха на амбразурата, за да вадят горещите въглени от жаравата - декларациите не били договори, те били политически документи и нямали правнообвързващ характер. Което е палав начин да обясниш на света, че подписът на България всъщност нищо не струва. Че сме дали на всеки министър мандат да подписва каквото си иска, без да се замисля за последствията...
В действията на правителството има и друг странен момент. Никъде предварително не бе обявено по официалните канали, че външната министърка ще ходи в Киев. Тя го обяви самичка, но след това ведомството й потъна в мълчание. Дори и след като бомбата се взриви, на сайта на МВнР няма и думичка за подписаната декларация, а в нея има гръмки твърдения за повече санкции срещу Русия, за финансови ангажименти към Украйна и за засилване на Коалицията на желаещите. Защо министърката би подписала нещо подобно?
Действията на ПБ очевидно са проблематични, иначе едва ли щяха да залеят с обяснения постфактум общественото пространство. Първоначалната позиция на Радев бе едно от най-смислените неща във външната политика в последните поне 20 години, но всичко това изгоря в пожара на тази "необвъзваща" киевска декларация. Защото правителството вече отнесе яростна вълна от обвинения и либерални токсични плюнки. Сега идва ред на новото разочарование - на тези, които видяха в позицията на Радев нещо принципно ново и различно. Ето така се формира общ фронт срещу едно управление.
Във филма "Розовата пантера" имаше много комичен момент, когато главният герой инспектор Клузо се опитваше в един и същи момент да играе и доброто, и лошото ченге. Нещо подобно се получава с правителството у нас, но ситуацията е много по-лоша и съвсем не така смешна. Защото даването на противоположни сигнали е много по-лошо от мълчанието, дори от политиката на наведения гръбнак. Търсенето на баланс в сложния свят на европейската политика не означава България да се държи като човек, който има няколко личности в главата си. И това няма как да бъде обяснено с държането на отворени врати или с нищожността на един подпис под много ярък политически документ. Възходът на ПБ на политическата сцена дойде в миг на тотално блокирала политическа действителност, безнадежност във външната и вътрешната политика, усещането за дъно, което е ударено. Поведението на ПБ в момента обаче не изглежда като лекарство, а точно обратното. И още отсега е ясно, че изходът от такава външнополитическа шизофрения може да бъде платен единствено с пускането на политическа кръв. Вероятно серията от изявления е предизвикана от това призрачно усещане, че за да върне усещането за реалност, премиерът трябва да махне външната министърка. Само розовите уверения за отворени врати вече не вършат никаква работа.