Най-скъпият лукс - правото на собствено мнение, без за това да бъдеш публично екзекутиран

Тази сутрин гледах двама мъже как се карат на улицата. Не се караха за паркомясто, а за това кой е по-прав в интерпретацията си за света. Разбира се, политика. Единият крещеше, другият го замеряше с епитети, сякаш думите бяха павета. Смешното е, че докато си крещяха, и двамата стояха в една и съща голяма дупка, зейнала сред асфалта, точно пред входа на една занемарена поликлиника. А около тях имаше автомобили, чиято стойност сумарно би покрила ремонта на цялата улица, заедно с апаратурата в болницата.
Ние сме гении на личния оазис и абсолютни диваци в общото пространство. Купуваме си последен модел пречистватели за въздух, докато отвън градът тъне в прах. Плащаме хиляди за 5-звездни почивки, но хвърляме фаса си пред краката на чистачката. Този битов егоизъм, обаче, роди нещо по-страшно от разбитите тротоари, роди интелектуалната ни нищета. Забравихме как да си говорим без зъби и нокти. 
Днес най-скъпият лукс в България не е някоя лимузина. Най-скъпият лукс е правото да имаш собствено мнение, без за това да бъдеш публично екзекутиран. Забелязали ли сте как бързо превключваме от режим „жертва на системата“ в режим „света инквизиция“? Ако някой не споделя твоята догма, той не е просто човек с различна гледна точка. Той е враг. Той харесва Путин. Той е копейка. Той е платен, той е предател. Превърнахме различното мислене в престъпление, а онези, които се опитват да градят мостове вместо стени, в мишени.
Държава не се прави с евтино разделение, напудрени клипчета и наизустени клишета. Държава се прави с уважение към ума на другия, дори когато този ум те предизвиква. Свободата не е правото да крещиш по-силно от съседа си, тя е способността да замълчиш и да го изслушаш, докато и двамата газите в същата кал.
Днешната инквизиция не носи средновековно расо. Тя носи скъпи костюми, пие марково кафе и говори на изискан, псевдолиберален жаргон. Хората, които най-силно крещят за „демокрация“, „европейски ценности“ и „толерантност“, се оказаха най-свирепите цензори на нашето време. Те превърнаха свободата на словото в частна собственост, а кенсъл културата, в доходоносен бизнес. За тях демокрацията е валидна само тогава, когато огледалото им връща собствения им образ.
Това не е либерализъм. Това е модерен авторитаризъм, опакован в бляскав целофан. Това е интелектуална леност, която няма нищо общо с истинската демокрация. Защото демокрацията е състезание на идеи и уважение към волята на другия, а не трибунал за екзекуция на инакомислещи. И докато тази шумна, самодоволна общност не разбере, че монополът върху истината е най-прекият път към диктатурата, калта на тротоара пред нас ще си остане същата. А ние просто ще продължаваме да газим в нея, едните с празни джобове, а другите – с празни, но изключително „коректни“ лозунги.
Погледнете надолу. 
Тротоарът под краката ви все още е счупен. 


Фейсбук