“Не знам нищо, но ще ви кажа всичко”: модата на псевдоекспертите

„Гласове“, Раду Портокала, causeur.fr

В този свят, който едва се държи на краката си, да не знаеш нищо, докато се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена мисията да правят история. Те са безполезни. Въпреки това ги слушат, следват, дори ги превъзнасят. Лъжливи учени и фалшиви гении образуват странна конгрегация, наводнила света от доста време насам.

Много нещастия, които ни сполетяват, произтичат от факта, че в ужасно перфектния свят около нас вече никой не умее или не смее да каже “не знам”.

Модерният идиот е акумулатор на всякаква информация. Телевизията и вестниците напояват паметта му с празни приказки, създавайки му илюзията, че човекът с универсални знания от Ренесанса все още е възможен и самият той е щастливо въплъщение на тази възможност. И най-малкият повод е добър за него, за да говори, независимо от темата, с тон на доброжелателна снизходителност, потопявайки събеседниците си (когато се случи да са прозорливи) в мрачните бездни на скуката. Истината е, че той не знае нищо и прикрива своята нищожност под този порой от бабини деветини, за които обича да вярва, че са голяма и завидна култура.

В наши дни да знаеш, да знаеш всичко - вече не говорим за това да знаеш добре - е едновременно задължение и добродетел. Незнание не се допуска. И тъй като участниците в тази колосална измама знаят всичко, да научат - т.е. да признаят невежеството си дори в една-единствена мъничка област - е слабост, която малцина все още си позволяват.

Хората, които вършат зле работата, за която им се плаща, приказвайки надълго по теми, които смятат, че владеят като никой друг, вече не могат да бъдат преброени. Те знаят много, но не точно това, което би трябвало да знаят. Поставени един от друг, тези индивиди, от които зависи добрия теоретичен ход на света, образуват огромна катастрофа. Колоните на античните храмове все още стоят, докато злополучните балкончета, проектирани само преди няколко години от инженери, които със сигурност са много учени, се срутват.

Постмодерен свят, гъмжащ от некомпетентност

На върха на това крехко - и все по-крехко - съединение на арогантни невежи властват световните лидери, политиците, манипулаторите на нашите съдби. Няма никаква разлика между монтьора, който ви връща колата, която върви толкова зле, както и когато сте му я оставили, и министъра, чиито решения противоречат на здравия разум и общия интерес. И единият, и другият вредят със своята некомпетентност, която не искат да признаят. И за която никой не се е сетил да ги обвини. Освободили ли сме се - поне през последните десетина години - от политик или висш служител заради неговата некомпетентност?

Като гротескния герой, споменат по-горе, политикът не знае нищо за нищо. Никога кандидат или избранник не е чут да казва “не знам”. Подобна изповед би била непоносимо човешка за героите, които бродят (много често безполезно) в територията на боговете. Те винаги са готови да обясняват неща, които не знаят, да налагат решения на проблеми, чието съществуване им е било неизвестно допреди секунда. Отказът да кажат “не знам” е отворена врата за най-ужасните самозванци.

Това нещо, колкото и да е ненормално, вече е нормалност в нашите общества. Вече нищо не работи, както трябва, защото твърде много хора знаят твърде много неща, без да знаят нищо конкретно или полезно. Какъв по-добър пример от очарователния спектакъл на предизборните “дебати” - потресаващ панаир на провалени експерт-счетоводители -, където числата валят като дъжд, защото е важно да знаеш, когато искаш да станеш нещо, където се изразяват със сентенции на имените личности и се демонстрират бюрократични познания, които в никакъв случай не са доказателство за компетентност?

Неизмеримият сбор от цялата тази претенциозна некомпетентност води света към разруха. Горди с алманаховата си култура, посредствените пораждат и насърчава посредственост. Образува се спирала, която се спуска все по-бързо и се стеснява се - и само отделни късчета могат да й се изплъзнат. В този свят, който едва се държи на краката си, да не знаеш нищо, докато се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена мисията да правят история.

Авторът, Раду Портокала, е френски писател и журналист, роден през 1951 г. в Румъния, която напуска през 1977 г., бягайки от комунистическата власт. Сътрудничил е на различни медии, сред които RFI, Voice of America, BBC, Le Point, Le Quotidien de Paris, Libération и други.