Рицарят

Песен за началото    ( Нели Дечева )

1. 

Буколики... георгики... енеиди...

Данте после ще върви с Вергилий - 

днес къде, изгнанико, ще идеш - 

стигнал си дотук със сетни сили. 

Мисълта обаче още странства

и пристъпва, и присяда бледна

в изгрева на ранни християнства, 

в залеза на ереси последни...

Свършва сътворението, само 

ти остава да направиш жеста

и след миг, когато Лазар стане, 

да завършиш този свят божествен. 

Този свят от светлини и сенки - 

свят със сол и смях иконописван.

Ти дойде дотук със сили сетни - 

време е светът да се разлисти. 

2. 

И светът се е разлистил - 

кръсточели времена

идат ясни, идат чисти

в селища и племена. 

Идат с благослов и книга

и с отворени очи...

Благо време тук пристига, 

ала старото горчи.

Срещата им е нелепа

и света на две дели: 

на смирени и на зли - 

зрящи и сърдечно слепи. 

И настъпва дълга зима

и в леда расте бодил...

Но България си има

своя воин Михаил. 

И животът продължава

полета си светлокрил - 

бди над младата държава 

Борис Първи - Михаил. 

Сбогом, Мастер!      ( Георги Драмбозов )

Ти беше нашият Жерар Филип на сцена, 

ти беше Марлон Брандо и Ален Делон, 

ти беше Мастер мил за своите студенти, 

и музагет за всички музи - Аполон.

Ти беше Яким Донев и майор Деянов, 

(накрая с Франсис Копола си бил дори), 

ти учеше на мъдрост, на любов и знание, 

ти учеше ни как да станем по-добри.

Ти вярваше в това - България е жива, 

от вълк човекът пак ще стане брат за нас, 

а в българина всичко от талант прелива -

"Народният", това е мъничък Парнас.

Прощавай, бате Ламбо!... Сбогом, скъпи Мастер!... 

Отрони се звездица днес от този свод - 

звездицата на българската скръб и жалост,

сълзицата в очите на един народ.

А човекът си отива        ( Калин Коцев )

Пуква се навън зората

и разлиства се гората,

слънцето лъчи разлива,

а човекът си отива.

Ведро грейнал е простора,

птички пеят без умора,

песента им е щастлива,

а човекът си отива.

С танц прощават се листата

върху сцена от позлата,

дъжд природата облива,

а човекът си отива.

Студ донася планината,

омагьосва с белотата,

панорама тъй красива,

а човекът си отива.

Сипват се в нощта звездите,

на човеците душите,

оставил ли е тук следа,

превръща се човек в звезда.

Не казвам сбогом...    ( Лозан Такев ) 

Не бяха Пацо, Цецо, Краси... О, боже, пуста суета! 

Едни отглеждаха тераси... Той - на балкона си - цветя ...

Не бе щастлив. Край него - хора нещастни, бедни, без мечти...

Животът в роля е умора, а сцената е само стих...

И този стих е и присъда да бъдеш верен и любим.

Да бъда или да не бъда? - ще пита Хамлет своя син...

Но рицарят, уви, го няма. Животът е и миг жесток, 

щом тъй желаната промяна не става само с вяра в бог...

И щом цари край нас омраза, и тя е преходният знак, 

не просто кома, 

метастаза 

коварно ни приспива пак...

И рицарят оттам ни гледа, при Мери тих се приютил...

Смъртта е често и победа на сбъдналите се  мечти.

Аплодисменти. Гаснат лампи в нестихващите ни ръце...

Довиждане. Наздраве, Ламбо!

За сбогом нямаме сърце...