Актуалните горещи стихове на Валентина Атанасова
Такива звучат те в новата поетична книга "Поличба за България", която издателство "Медиатех" предложи съвсем наскоро на читателската ни общественост.
Валентина Атанасова навлезе в родното творческо литературно пространство в началото на 90-те години с появата на бял свят на първите й впечатляващи самостоятелни произведения: "Неотменима среща" (1991), "Натежали тайни" (1992), "Мълчанието на тревите" (1993), "Знамение" (1997), "Проклятието на музите" (1998) и други издания, които я заредиха със самочувствие и я наредиха скоро сред известните надарени творци на българската изящна словесност.
В своите творби плевенската поетеса впечатлява с невероятното умение да вниква в непрогледните дълбини на човешките преживявания на своите съвременници, техните копнежи, стремежи, искрени въжделения, битуващи в неблагодатната морална атмосфера на днешното сложно и противоречиво време. Намирам за изключително стойностни непрестанните й творчески търсения да открива красивото и светлото в психологическия и нравствен облик на нашия съвременник, заставен, за съжаление, да търси себе си и да се спасява от постоянно и безпощадно връхлитащите го всевъзможни низости и падения на днешния объркан ден. А това не може да не натрупа канари от несъгласия и разочарования в чувствителната благородна душевност на поетесата, тръгнала безотказно и непоколебимо да отстоява непомръкващите си светли мечти и идеали, разкривайки всеотдайно чрез темпераментните си стихове своята човешка, творческа и философска същност.
Нейният нравствен и творчески облик се откроява и в новата поетична творба на Валентина Атанасова "Поличба за България". А цялата психологическа нагласа на авторката, причинена от задъхващата се в безпомощност днешна сурова действителност, усещаме още с докосването ни до едно от първите стихотворения - „Отчаян вик”, напразно търсещ подкрепа от днешния безнравствен ден:
Ах, този вик отчаян в тишината -
предсмъртен вик на живите умрели,
смразил кръвта със прилив на омраза,
просмукал вените - като проказа!
Подобен тягостен въздух дишат почти всички творби от първия й цикъл "Духът на светлината". А сърцето на лиричната героиня жадува за спасителната прегръдка на светлината:
Аз искам да се будя рано сутрин -
като закана за живот и за любов, желание,
да не очаквам милост от съдбата,
да давам път на новото - филизи да разлисти...
За жалост, ежедневието ни е страшно потискащо и тази безпътица не престава да гнети:
И под проклятието, тегнещо над нас
от днешните ни фараони на съдбата,
разбрахме - робът бил е и ще бъде
безмълвна, бледа сянка на човек.
("Точка на смирение")
Същият емоционален облик в сюжетно-тематичен план откриваме и в стихотворенията "Страж", "Струна", "Диагноза", "Човешки жребий" и мн. др.
И тук, както в поетическия свят на много наши творци, се докосваме до неизбежното смазващо присъствие на самотата, намираща подслон и под омъчнената стряха, приютяваща изтерзаната душа на поетесата. И неслучайно този животопоглъщащ и омразен спътник заставя авторката да излее напиращото в гърдите й презрение:
Там самота от ъглите ни дебне -
огромен плъх - и яростно гризе ни.
От самота белязани, немеем
и с мухъла привикваме безславно,
забравили големите надежди
и ехото от минали възторзи,
без багрите разкошни във очите
и без усещането как се разтопява
от радостта душата ни корава...
("Белязани от самота")
И все пак, когато общуваме с тези стихове, нямаме основание да утвърждаваме разбирането, че тоналната минорност доминира всевластно в твърде изискания в художествено-естетически аспект поетичен свят на Валя Атанасова... Напротив, на много места проблясват светлите, неугасващи изблици на надеждата и неразколебаната вяра в утрешния многообещаващ ден:
Зад тъмнина и сенки ще изгрее
светът на нашите идеи,
ще оживеят древните предания.
Свещената земя ще блесне,
а патетичната заблуда ще потъне
в дъното на най-дълбоката река.
("Обречени на свобода")
Тези оптимистични проблясъци просветват живително и в стихотворенията "Какво е тя?", "Актуално" и други творби.
Онова, което грабва обаче нашето внимание, е безспорно дълбокият психологизъм, от който са пропити стиховете в тази преживяна и горещо изстрадана поетична книга. Здравият разум не може да понася как:
В града на мъртвите илюзии
мълчанието днес е злато.
Дори уста за песен да отвориш,
ще я запушат с празни обещания.
("Духът на светлината")
В тази насока много убедителен е езикът на стихотворенията "Мост" и "Руска рулетка", в които авторката разголва своята пареща гръд, бълваща неудържима болка и безпомощност.
Съвършено друг полъх нахлува в съзнанието на читателя, когато нагази в емоционалните селения на циклите "Корен до небето" и "Поличба за България". Изведнъж се потапяме в сладостните, магнетични, незаглъхващи спомени, възкресяващи скъпите на сърцето: "Роден дом", "Приказната къща", "Зимна вечер в Плевен". Колко романтика и нестихваща носталгия струят с неукротимо умиление и тъга, когато авторката отприщва спомена за родното място:
Приказната къща леко слиза
през съня към моето сърце
и към детството си с тънка риза
нося се - по-лека от перце.
("Приказната къща")
Не по-малко мила емоционална носталгична обагреност носят и стихотворенията "Памет", "Мой Плевен!", "Край Вита", "Стара планина" и други, които са свидни изповеди, израз на вековното българско родолюбие. Поетесата благоговее пред героичното минало и безпримерния подвиг в името на свободата на народа и любимото ни Отечество, коленичи пред Ботевите братя сиромаси, паднали във великата борба за социална справедливост. Затова и сърцето й прелива от гняв и възмущение, пламнало от недостойното престъпно поведение на днешните управляващи антинародни и противосоциални върхушки. Затова и стихът й пари, жигосва днешните обезумели властелини:
Те къс по къс земята ти свещена
продават днес, о, хубава страна -
бандити и сукалчета зелени,
обсебени от алчност и злина.
("За твоето небе - безумно-синьо")
Валентина Атанасова мъжествено отстоява себе си по големия нелек път и е изградила своя поетичен несъкрушим вълнолом, който разбива цял живот яростните вълни на връхлитащото ни безразсъдство благодарение на "Усмивката на мама". Стиховете от този цикъл наистина ни отвеждат към яките и непресъхващи корени на възпитанието под родната стряха, на неоценимата майчина прегръдка и милувка. Носталгията завинаги е свила гнездо в сърцето й и никога не угасва: "Не тъжи, мамо!", "Очите на мама", "На мама", "Когато мама се завръща", "Аз те чакам" и др.
Тази изключително актуална стихосбирка на Валентина Атанасова завършва с поемата "Поличба за България", която е ключова за цялото произведение, предлагайки ни своите високи художествено-естетически стойности.
Всъщност това е един вразумяващ поток от парещи, горестни стихове, загребани направо от жаравата, страстен зов за отрезвяване, стряскаща, тревожна психограма на днешната упадъчна действителност, погазваща националната чест и достойнство на българина. От всеки стих струят неудържими болка и синовна загриженост, породени от недопустимия безнаказан разпад на морала, българщината и застрашеното бъдеще на родината ни. Но авторката намира сили в себе си за преодоляване на нравствената уродливост на днешния ден, не изпада в безизходна резигнация и по вапцаровски вярва в неизбежния изгрев на щастливия български ден:
Ще се въздигне мостикът от вяра,
която от сърцата ще изплува
с негаснещия образ на България
и... над безумците ще тържествува.
("Поличба за България")
Това ново успешно заглавие на Валентина Атанасова, плод на утвърденото й талантливо перо, е солиден атестат за доказаната й професионална зрялост, определяща й престижно място сред ярките имена на днешния ни литературно-творчески свят. Огнедишащото й поетично слово е облечено в сръчно изпипани художествено-естетически одежди. Стихът е динамичен, темпераментен, силно въздействащ и в сюжетно-тематичен план нарежда авторката сред най-ревностните знаменосци на съвременната ни социално-гражданска поезия.