АМПЛИТУДИТЕ НА ВЕСЕЛИЕТО

"Да се веселим сега!" - тази фраза на празничния студентски химн предполага онова незабравимо преживяваме, което се вгражда така трайно в младежките спомени. Утре, 8 декември, ще бъде тъкмо така. Отдавна някъде бях чел, че студентите от Хайделберг някога, в израз на почтително благоразположение при този случай търкаляли ректора си в бирено буре. Но веселието е празнично изключение, а всекидневието е наука!
"И ние сме били студенти!"- както се казва в един милиционерски виц. Макар че за съвременните младежи това минало като календар идва от библейски времена. Ние не го празнувахме по онова време, но после бяхме съпричастни към него с едно носталгично и усърдно закъснение. Ние смирено приемахме, че понякога празникът придобиваше вид и размери на природно бедствие. Отхвърляхме назидателната дидактика за условно приличие, защото това са студенти - ако не сега, тогава кога ще се забавляват! Ние, поостарелите наблюдатели, забравяме, че Студентският дом не е топографската люлка на науката, а много повече район на други изкушения. Но нали да си студент е преди всичко особен престиж.
Понякога забравяме, че празникът не е само за студентите. Втората още фраза на празничната песен се отнася за професори - най-вече преподаватели. Собствено тя се простира и до цялото учителство. Ако има нещо благодарно в тази преобладаващо неблагодарна професия, това е състоянието, че присъстваш и ставаш част от живота на много поколения. Е, не непременно забележителна и приветлива част. Но дори когато си необичан, иронизиран, дори мразен, ти си част също от нечий живот. По време на твоите лекции са си разменяли любовни бележки, преживявали са изпити, бягали ли са от час, отправяли са си пламенни погледи. Дори и тогава ти присъстваш в техния живот. А после се радваш, когато пред очите ти студентите стават онези личности, които може би самият ти не си успял да бъдеш! Да преподаваш означава буквално да предадеш на друг чуждо познание. Но невинаги е така - ти преподаваш и собствените си идеи, независимо колко значими са те. Затова не би следвало да се каже еди кой си е "мой студент". Той в повечето случаи е попаднал по програмата при теб.
Но има и обратна, ако не горчива, то комична страна от нашето призвание. Някогашните студенти, тръгнали нагоре по служебната стълба, изведнъж стават други. Хора, които настойчиво са търсели погледа ти по университетските коридори, които са се изтъпанвали на първия ред в залата, за да бъдат забелязвани, които са ти предлагали разни битови услуги, постепенно или изведнъж стават други. Те иронизират, махат снизходително  с ръка, упражняват се в агресивно красноречие, осъждат те, че си лице от миналото, усърдно те отричат според неоконюнктурата, намират публична слава в умопомрачителни ревизии и пр. Тогава гледаш на тези метаморфози с ведро снизхождение, защото знаеш,че те ще бъдат по-късно сполетени от подобна съдба, в средата в която израстват.
А има и трети вариант, отнасящ се до някои светила най-вече от хуманитарните науки. Ти си будил ако не възторг, то почит с това, което си писал и говорил в аудиторията. При сривните промени на нашето време ти ставаш изведнъж друг - със слово, поведение и с перо. Ти говориш и пишеш точно обратното на това, с което си придобил някаква известност. Колкото си по-гузен, толкова си повече яростно старателен в другата посока. Успех естествено има, но за повечето бивши и дори настоящи студенти очарованието се губи.
Когато вдигаме весели чаши за студентите, за това, което е било или не се е случило, ние самите се чувстваме студенти. Помним онази тръпка на притеснение, когато срещаме своите учители още от началното училище, въпреки че в някое отношение сме станали повече от тях. Стига да не завиждаме на онези, които са станали повече от нас! В своите "Ранни спомени" С. Радев цитира една арабска поговорка: "От люлката до гроба търсете науката!" Така поне би трябвало да бъде.