"Аз съм единица мярка за вековната българщина"

Иванка Иванова

На 18 май се навършиха 99 години от рождението на "негово величество баса" Борис Христов. Преди 20 години, на 28 юни 1993 г., светът се прости с великия българин. Пожелал бе да бъде погребан в скъпата на сърцето му родина. Но кой тук на тази дата се сети да застане в минута мълчание пред бюста му срещу Народното събрание, цвете да положи.
Навред, дето завладяваше публика и критика като "художник от най-висока класа", Борис Христов изповядваше, че желанието му е в Отечеството си "да обедини минало, настояще и бъдеще", "да остави нещо, което да е от полза на младите таланти". С пламъка на душата си изрече: "Аз нямам право да се отказвам от моите ангажименти, защото България трябва да се гордее с мен така, както аз се гордея, че съм българин." Далеч от свидния бащин дом, от родителите и брата Николай, приятелите, с които в ученическите, студентските години с песни и шеги цяло лято огласят Витоша, Борис Христов десетилетия наред ярко, неповторимо показваше оперното изкуство. Наричаше го "истинско изкуство в най-верния му смисъл - да знаеш и да умееш да търсиш и като откриеш, да умееш да го създадеш". В тези и други подобни слова е безкомпромисно критичният артист, обожаван от следовниците си учител. На тях, младите български таланти, заедно със съпругата си Франка завеща на България на 22 юни 1986 г. вилата си в италианската столица. По волята на двамата в Рим бе открита Българска академия на изкуствата. В първите години в залите й "най-добрият глас на нашата епоха", както го наричаха половин век, споделяше огромния си опит с младите ни оперни надежди. Безценните уроци им помагаха и те станаха търсени, аплодирани имена по чуждите сцени. Именно световната оперна сцена "царят на басите" с достолепие обнови. Издигна изкуството на непознати висоти. С възхита неизменно и навред меломаните го даряваха за италианските, руските, дори Вагнеровите герои с обичта си. Чрез българина хиляди откриха красотата на изкуството въобще.
Да припомним датата 18 май 1914 г., когато над стария Пловдив в утрото се разнасят топовни гърмежи. Поводът за тях е забравен, не и думите на гимназиалния учител Кирил Христов. Щастливият баща с благодарност поздравява съпругата си: "Е, Райна, голям син си родила, с топовни гърмежи пристига." Пророчеството, изречено шеговито, се сбъдва, нали от поколения родът на Кирил Христов е на певци. Легенда припомня как Христо Псалта, дядото на Борис, запеел ли в Битолската черква, и славеите в захлас се заслушвали. Гласовит бил и завършилият литература във Франция Кирил Христов. Години наред е солист на църковни и светски тържества, но и търси, записва над 800 македонски песни. Пред специалисти от Института по музикология към БАН изпява повече от 300 стари народни песнопения. Някои от тях зазвучават по Радио София. Бащиният родолюбив съвет към синовете Николай и Борис е: "Обичайте музиката, направете всичко да я усвоите. ПЕСЕНТА ОБЛАГОРОДЯВА СЪРЦЕТО НА ЧОВЕКА, ТЯ ГО ВЪЗВЕЛИЧАВА." Синовете, особено по-малкият, приемат напътствието. Помага в това отношение и майката Райна Тодорова Попхристова, поддържаща в скромния софийски дом на ул. "Цар Самуил" дружелюбна, гостоприемна атмосфера. Често и тя красив глас отпуска. Единствено Борко дълго не запявал пред близките. Преодолял стеснението, след прецизен изпит е приет през 1933 г. в известния и тогава хор "Гусла" - символ на прекрасното мъжко пеене. Тук младежът втора препоръка получава. Изречена е от диригента Асен Димитров: "Трябва да бъдеш благодарен на небето! Ти трябва да се учиш. Имаш дарование, което ще те отведе до висоти - за гордост на цяла България! Иначе - грях ти на душата." Ще се сбъдне и това пророчество, но преди това Борис завършва право, служи в школа за запасни офицери. Запява и в камерния хор в параклиса към царския дворец. На 18 януари 1942 г. в празничното Богоявленско утро Борис Христов изпълнява популярната "Песен за Никифор". Срещат се двама царе - Борис III е по рождение, а другият - по волята на боговете е от непреходното царство на духа. Скоро Министерството на просветата отпуска стипендия на хориста за специализация в Италия. За страната на операта тръгва на 28-ия си рожден ден, 18 май 1942 г. Дали е предполагал, изпращан от родители, приятели, какво му предстои в най-хубавия според него град на Земята. Виждал ли е в най-смелите си мечти как ще завоюва музикалния свят. Първата крачка по пътя на обновяване на оперния театър е направена с уроците при именития вокален педагог, баритона Рикардо Страчиари. Отношенията им са на уважение и благодарност. Учителят се грижи за бедния български ученик като за свой син. Войната обаче ги разделя, а Борис Христов дори попада в немски концлагер. След краха на фашизма ученик и маестро отново се срещат във Вечния град. Не закъснява и представянето пред критичната италианска публика. През декември 1945 г. оркестърът на Римската академия "Санта Чечилия" акомпанира на българина. Избрал е да изпълни арии от италиански опери, "Плачът на Вотан" от "Валкюра" на Вагнер, руски песни. Смелост и гордост е проявил в страната на белкантото да включи в програмата и български песни. Огромният успех на концерта е първи от безброй звездни мигове за Борис Христов. Усеща щастие отново през пролетта на 1946 г., когато приятели го запознават с дъщерята на основателя на Италианския институт Рафаело де Рензис - изящната, благородна Франка. След месеци тя вече е г-жа Де Рензис-Христоф. Остава вярна до края на дните на прославения българин. За него тя е "любима съпруга и скъпоценен сътрудник в усъвършенстването на моето изкуство". Франка пък прави точен портрет на "певеца с феноменален глас" пред италиански вестник: "Мъчен човек е този прославен съпруг. Но е изключителна личност от високо културно равнище. Говори и пише на шест езика, има манията на библиофил, търси старини, разпръснати из целия свят. Като Хенри VIII от "Анна Болейн" така и той трябва да има шест жени, много придирчиви. Неговото най-голямо достойнство? Че не завижда никому и не мрази никого, въпреки враждебността и нападките на хора, които нямат никакви качества. Неговият най-голям недостатък? Че е много ангажиран и не се намира лесно... не дружи с началниците, не знае и не желае да търси полезни запознанства, да създава тези връзки, които за някои са наложителни в една загадъчна среда като тази на операта".
"Мъчният човек" не обичал суперлативите за себе си, наричал критиците "великите инквизитори", макар да са го признали за "НОМЕР ЕДНО". Изкачването нагоре и нагоре за него е "плод на непрестанна и системна работа, всичко е свързано с моето певческо изкуство. То ми е хлябът, сънят и въздухът... Работя мъжки, самоотвержено." Така превзема италианските и европейски театри, а и в Северна и Южна Америка. За дебюта му в Ковънт Гардън (Лондон) го наричат "втори Шаляпин". Директорът на Кралския театър Джон Тули е още по-точен в оценката си: "Аз бих казал ПЪРВИ ХРИСТОВ!" В Миланската Скала дебютира през 1949 г. Там ще е и Досифей, хан Колчак, Борис Годунов, граф Робинзон и т.н. Провокира диригенти, режисьори, певци с изискването руските опери да се изпълняват на автентичен език, оригинални са и тълкуванията му на забравени творби, прибавяйки в своя и на театрите репертоар много нови заглавия, сред които "Иван Сусанин", "Сорочински панаир". "Лирическият гений на епохата" е бисиран и за испанския самодържец Филип II, Гомец да Силва, Атила, Джовани да Прочида, Мефистофел, Сенека, Агамемнон, Юлий Цезар - трудно се изреждат емблематичните роли на Борис Христов. Всички са признати за върхови постижения в историята на операта. След всеки пореден успех, сензационно гостуване нейде из водещите театри, не пропуска да подчертае, че е роден в България. Уви, неговата тъй мила на сърцето му България не го допусна до софийска оперна сцена. Добре, че поне успя да направи в храм-паметника "Св. Ал. Невски" уникални записи на наши и руски църковнославянски песнопения, че изиска в Париж в запис на руски шедьовър до него да са солисти и хор на Софийската национална опера. Покани за спектакли в Неапол в началото на 70-те години да партнират на неговия цар Борис Годунов отново солисти, хор и оркестър на първата ни опера. Навред проявяваше родолюбие, начетеност. Известен на малцина е случаят със самозванец композитор от Скопие, направил предложение на него, "царя на басите", да се превъплъти в образа на "македонския княз Самуил". Певецът е "бесен от гняв", не забравил и за миг, че е "син на българи от Македония". Много добре запознат с историята ни, не приема грубото й фалшифициране. Отговорът му е: "Самуил е бил и ще остане в световната история като ЦАР БОЛГАРСКИЙ!" (курсивът е негов). По този повод завършва писмото до софийски приятел, че ще страда, докато не изпрати на "двамата български юроди... един мощен и свещен ритник. Боже, успокой раба твоего Бориса!" В тези редове на възмущение е човекът, истинският Борис Христов, напомнящ: "Аз съм единица мярка за вековната българщина!"
В благослова си в памет за новатора на оперното изкуство иска ми се да напомня и друга негова изповед: "В моята дългогодишна артистична дейност държа специално да подчертая, че всичко, което съм правил, правя и ще бъде направено от мен, е предназначено за България. Такава е била винаги моята основна мисъл, която остава като моя мечта. Винаги съм водил към достойни хоризонти името на България и съм щастлив, че успявам, доколкото мога, да допринасям за издигането на нейното име".
Сещат ли се властимащи, че догодина е 100-годишнината от рождението на великия българин и в София би трябвало да се проведе поредният Международен конкурс за млади оперни певци, носещ впрочем името на родения с топовни салюти РАБ БОЖИЙ?