Бабо, не плачи

Я виж, я виж къде е планината. Не е толкова далече, още помня аромата й. Още мога да усетя влагата й. Като в приказен сън баба ме чака на портика, а козичките надничат някъде зад нея. Виждаш ли я? С белите й коси и добрите й очи. Обича всички животинки, обича цветята. Гали ги и често ги целува. Стани, бабо. Ела да ти покажа нещо...
    Надка беше седнала в тъмното на една обърната тенджера под прозореца на къщата. Стори й се, че чу стъпки. И пред очите й се появиха онези черни дяволи, черни като нощта, черни като чумата. Постоянно ги виждаше, все тях сънуваше. Как идват с оголени нокти, оголени зъби, надвисват се над нея и й шептят - и за тебе ще дойдем. И твоят час ще удари.
    Тя се сепна и извика към улицата:
- Кой си ти? Кажи се, кой си! Крадец ли си? Върви си! - Опита се да види до оградата дали има човек, но никого не видя. А чуваше нещо. Дали виждаше нещо? Пак ли те й се привиждат. Такава мъка безбрежна, нечовешка, още им чува гласовете. Още ги вижда да се разхождат из двора. Какво са, призраци ли са? Духовете им ли останаха тука така несправедливо избити. А тя, тя защо още е жива. И каква е тази светлина, дали ангел някой не идва сега за нея. Да си я прибере.
- Козичките на баба убиха, всичките. Вземи ме, вече не искам да живея - викна тя на тъмното. - Няма смисъл вече, нямам ми ги дечицата. - каза тя на сенките, които не беше сигурна вижда ли или чува, или са част само от душата й.
- Надке! - чу се мъжки глас от другата страна на оградата. - Надке, ти ли си там?
- Кажи, бе, кой си? Не те виждам. А... - И тя се надигна, като приближи до оградата. - Защо си ми дошъл в този късен час, бе синко? - и тя се разплака - Няма ги, бе. Избиха ги. Без тях не искам да живея - и тя започна да плаче, като пляскаше с ръце по бедрата си. Помогни ми, бе, момче... Много ми е мъчно.
- Слушай - той се приближи и се подпря на оградата. - Чуваш ли?
- Какво да чуя? - и тя се заслуша. Наистина чуваше нещо, но не беше сигурна това измисля ли си го или е истина. - Ма сине, чувам ги още. Ей тука ги чувам - и тя потупа по сърцето си.
- Успокой се вече, - той продума, но тя от седмици не спираше да плаче и той сега не знаеше как да й каже. - Довел съм ти някой. Дойдох и аз да не се уплашиш. Че са непознати.
- Не искам повече чужди хора тука! Да си ходят вече. Къде в тая тъмница си дошъл и хора водиш. Няма вече какво да вземете от мене. Ще измреме тука, това искат. Да се махнем да им освободим земята. Щом до нас стигнаха. Това е...
    И тя се обърна да си влезне навътре, но чу внезапно гласчето на ярето. Спря се и цялата се смрази. Обърна се и като го видя, зарида, като хлипаше неудържимо. Едно момиче с яренце в ръце стоеше точно зад съседа й.
- Ма какво... - Надка отвори портика, приближи се към момичето и като взе ярето на ръце, започна да го целува. - ма какво си ти, радост... На баба... Чио е туй яренце? Ох, на баба, дай да го нацелува. Ох на баба... Дай, ох...
- Твое е, - каза той, а зад него се появиха и други, и всеки носеше по едно на ръце, като ги пускаха през портика вътре в двора.
- Ма какво става? - тя се разплака. - Нямам толкова пари... Не мога да ги платя.
- Нищо, бабо - отвърна един мъж, който беше довел и сина си, а момчето носеше за нея яренце. - Все още възпитаваме хора.
- Ма синко - тя го прегърна и започна да хлипа, като се задъха и леко се олюля. - Кои сте вие? Защо правите това за мене?
- Не само за тебе, бабо. Цяло село е пълно с хора. За всички има. - каза едно момиче, като пусна едно беличко яренце в двора на бабата и снима изумената Надка с телефона си. - Ще се радвам да отгледаш това яренце. От нашите е. Грижи се добре за него. От Кюстендил ти го водя.
- Благодаря ви, хора. Вие сте...
- Няма да повярваш - продължи съседът - цяло село е така. От цялата страна са дошли, всеки носи по едно, по две. Да помогнат идват. Всичко празнува, чуваш ли ги?
И тя се заслуша. И в този момент се чу тъпан да думка. Думкаше толкова силно и щастливо, че сърцето й заигра заедно с него.
- Ма толкова много народ, откъде се взеха... - и тя излезна насред улицата и като се загледа, видя как всички къщи светеха, улицата се напълни. Някои се хванаха на хоро. И както беше нощ, сякаш едно слънце изгря над селото и освети душите на всички. Защото там, където несправедливо отнемат, винаги има какво да се направи.
- Ангели дойдоха от небето да ни помогнат... - цъкаше Надка, като гушкаше Ярето, а една жена от Видинско й отвърна:
- Не, бабо, българи.

Стани, бабо, ела и повърви малко с мен. Виж пак зелените поляни, претрупани с цветята на пролетта, сладостта на лятото, аромата на есента, уюта на зимата. Наведи се заедно с мен и вземи в шепа от тая земя, която ме научи да обичам толкова силно. И виж как тичат. Тичат свободни на воля, както ти ги помниш. Както някога. И ти се усмихват, където и да си.




Хелиана Стоичкова е родена в София през 1980 г. Завършва "Публична реч" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и пак там прави специализация по кинодраматургия.
Участвала е в сценарния екип на първия български сапунен сериал "Хотел България". Автор е на книгите "Магарето и петелът", "Абсурдите на Гана По" и "Кабинковият лифт".
Освен разкази, твори картини и скулптури.