Балада за комуниста

Веселин АНДРЕЕВ

    В памет на моя другар партизанин
    Стефан Минев - Антон

Колко дена го били -
ни дума, ни вопъл, ни стон,
но устата сгрешила,
сама промълвила - Антон...

Своето име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото - в язви,
и язвите гнойни текът...

- Где са твойте другари? -
той виждал отряда любим
и очите притварял,
и тръпнел, но бил несклоним.

Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент -
той отвърнал му твърдо:
- Убиецо, стреляй във мен!

Те в раните люти
посипали сол като жар -
скърцал с зъби нечуто
и как ли без вик издържал?...

И в злоба безсилна
пак били го диви и зли,
в страшни мъки се свивал,
но дума не им промълвил...

После бавно притихнал -
смутени, учудени в страх,
те го гледали тихо -
безмълвен, но горд, величав.

- Не човек, а желязо -
просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвия казал:
- Не, комунист!