Българският Великден в Македония

Доц. Йордан ВАСИЛЕВ, д-р по история

През април 1941 г. части на Пета българска армия влизат във вековните владения на Първата и Втората българска държава. Изстрадалото от сръбските произволи население ги посреща като свои братя и вярва, че най-после е дошъл краят на изкуственото му отделяне от майката родина. Несбъднатите блянове по осъществяването на Санстефанска България сякаш ще се осъществят, а погромите от 1913 и 1918 г. може би е реално да бъдат преодолени.
Навсякъде мъже, жени, старци, младежи, деца спонтанно излизат от градове, села и паланки да посрещнат войниците и офицерите, които са дошли да ги върнат в лоното на отечеството. Развяват се български знамена, опазени от 1912 г., въпреки че притежаването им е забранено и се наказва със затвор.
Ветерани от Македонското опълчение, което е воювало в Балканската война в състава на Българската армия, са облекли униформите и са се накичили с ордените и медалите, които са им връчени от техните командири. Камбаните на черквите бият тържествено. За всяко семейство е въпрос на чест да приеме в дома си български офицер и войник, да им осигури подслон и храна.
Въпреки това сръбските и новомакедонските политици и историци наричат влизането на българските войски в Македония окупация. Но много по-важно е какво е мнението на народа. А той безусловно приема този акт като освободителен за него. Това е така, защото от векове се е смятал за неделима част от българската общност и е лелеел за присъединяване към нея. А както се каза, гласът народен е глас Божи.
На 13 април в Скопие се свиква събрание на видни граждани и общественици, на което се създава Български централен акционен комитет начело с адвоката Стефан Стефанов. Комитетът излиза с декларация, в която се казва:
"Един велик идеал - свободата, за която Македония води вековни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни свидни жертви, е вече действителност. Македония, великата българска мъченица, е вече свободна!"
Изпраща се меморандум до правителството на България и до Великите сили, в който се изразява желанието на българското население в Македония да се обедини със своето отечество България. Събитията съвпадат с честването на големия християнски празник Великден. Хората го приемат като знамение, че най-после е настъпил многоочакваният Български Великден в поробена и изстрадала Македония.

 Хляб, сол и химнът "Шуми Марица"

Съгласно договореностите със съюзниците, български военни части влизат в Македония. Една от тях - ротата на капитан Демирев в състав от 42 офицери, подофицери, фелдфебели и войници, е определена да се настани в Куманово. На 6 април тя достига покрайнините на града и има намерение да се установи там на палатков лагер. Ротата обаче е посрещната от хилядно шествие с развети български знамена.
Този ден е петък и тогава пазарът е най-оживен, но всички търговци са затворили дюкяните и са се включили в посрещането на българските братя. По стар обичай кметът Присадовски поднася на кап. Демирев прясно омесена пита и сол, а множеството вика: "Да живее Майка България!" Градската музика свири химна "Шуми Марица".
Кметът не дава и дума да става ротата да се разполага на палатков лагер. Военни и граждани са се смесили и дружно се отправят към централния площад на града, където е организирана трапеза. До късно вечерта се яде, пие се и се вдигат тостове за Майка България. Бай Яне Кириловски, който е участвал в Македонското опълчение по време на Балканската война, отива при кап. Демирев и му казва, че е щастлив да види родния си град отново в пределите на Родината-майка.
Цялата рота е настанена в къщи на кумановци. Някои от офицерите започват да преподават история, география и български език в училищата, като на уроците идват и родители.
На 8 април, след тридневни дъждове, протичащата през града река Куманска приижда и нанася сериозни щети. По искане на кап. Демирев и на кмета Присадовски от България са доставени строителни материали. Три месеца войниците работят по отстраняването на разрушенията.
В края на август кметът казва на кап. Демирев, че младежите на наборна възраст искат да постъпят в Българската армия. Доставя се необходимото оръжие, облекло и оборудване, а местното население строи казарма, която е открита на 6 октомври с водосвет. Клетва пред Майка България полагат 260 новобранци. Поради нарасналата численост ротата е преобразувана в дружина, а Демирев е произведен в чин майор.

Текст под снимката: На 26 март всички магазини по търговската улица в Куманово са затворени, защото населението на града е излязло да посрещне българските войници

Историята на една бакалница, която носи цял куфар пари

След като се обявява присъединяването на Македония към България, много хора тръгват да си търсят имоти, които са притежавали до 1919 г. Такава е историята и на Марин Крайчев. Той е роден в Битоля през 1893 г., когато градът е бил под турско. Баща му е имал бакалница, с която е издържал семейството си. Тя е била на видно място - на крайбрежната улица по река Драгар, и с добър оборот, наричан тогава алъш-вериш.
След Ньойския договор Битоля се дава на Сърбия. Марин - подофицер от Македонското опълчение, воювало на страната на България, се опасява от гонения и се преселва в Кюстендил. През 1942 г. отива в Битоля и намира бакалницата на баща си, която работи много успешно. Собственик обаче се води един шиптър - Муса Когатич.
Марин се заравя в архивите и вижда, че той е придобил бакалницата през 1927 г., когато баща му е починал, но няма документи за покупко-продажба. Въпреки това Муса Когатич притежава нотариален акт, издаден му през 1931 г.
Марин наема адвокат и завежда дело за възстановяване собствеността върху бащината си бакалница. Случаят се разглежда в няколко инстанции и стига до Апелационния съд в София. Там се изказва мнение, че спорът придобива етническа окраска, и се присъжда бакалницата да бъде дадена на кооперацията в Битоля, като на двамата ищци се изплатят по 90 хил. лв.
Като разбират, че ще бъдат прецакани, Марин и Муса се споразумяват за съвместно владеене. В двора построяват кафана, която става любимо място на битолчани, а двамата съдружници печелят много пари. В края на август 1944 г. Марин разбира накъде духа вятърът. Изтегля парите си от банката, които са станали 450 хил. лв. С тях купува златни накити и заминава за Виена. Оттам се прехвърля в Швейцария и депозира златото в банка в Базел. Оттегля се в усамотен пансион в Алпите и доживява до 1977 г., когато умира на 84-годишна възраст.

Текст под снимката: Някъде в северния край на крайбрежната улица в Битоля се е намирала бакалницата

Скопските повратности

За разлика от почти всички градове, където през април пристигат българите и биват посрещнати радушно, а на много места - тържествено, в Скопие не е съвсем така. Там има много сърбомани и те съставляват местната управляваща върхушка, притежават къщите и магазините в централната част  на града. Те се страхуват, че българите ще нарушат привилегированото им положение и заемат враждебна позиция спрямо тях. 
И тук ги посрещат с хляб, сол и музика, но при навлизането в Скопие двете български дружини попадат в град, в който цари напрежение. И дума не става за разквартируване, затова целият състав се настанява в казармите в края на града.
Командващият първа дружина подп. Христов е определен и за комендант на града. Той нарежда строго спазване на караулната служба и охраната на казармата, кметството, пощата и другите административни сгради. Денонощно по улиците се движат въоръжени патрули.
Въпреки въведения строг охранителен ред инциденти не липсват. На 1 май под претекст, че се чества Празника на труда, по улиците преминава шествие с развети югославски знамена и плакати с надпис "Да живее свободна Македония!" В края на май един караул, охраняващ казармата, залавя край оградата трима шиптъри с приготвени за взривяване бутилки с газ.
След дълги разпити единият от тях признава, че са изпратени от организацията "Македония за македонците", която се оглавява от сърбомана Владе Радковски - запасен майор от югославската армия. В края на юли двама прибиращи се от градски отпуск български войници са нападнати от група мъже с колове и ножове. Нанесен им е жесток побой и те едва оживяват.
На 6 септември е изпратен нов окръжен началник - Сава Ясенов. Той започва да обикаля крайните квартали на Скопие и открива, че в тях живеят хора с българско самосъзнание, но не смеят да се изявяват като българи, защото икономиката и търговията в града се държат от сърбоманите. Тогава той ги подпомага да разкрият работилници за обслужване на българските военни и продоволствени магазини.
Снабдяването със сол, захар, олио, течна газ, платове, обувки и други продукти става от т.нар. Стара България. Ясенов нарежда те да се пращат за продаване само в новосъздадените магазини, поради което тези магазини процъфтяват, а магазините на сърбоманите западат. Те обаче продължават да се държат враждебно, но през февруари 1942 г. Владе Радковски отива при Ясенов с думите: "Признавам, че България е по-велика от Югославия, дай да сключим примирие!"
След това нещата се обръщат на 180 градуса. На проведените през май избори за кметове и общински съветници в Скопие за кмет е избран Продан Силянов, а 16 от общо 23 съветници са хора от крайните квартали. До 9 септември 1944 г. всички смятат Скопие за неделима част от българската държава.

Текст под снимката: Една от най-представителните части на Скопие по това време - Калето край река Вардар.
  

Създаденото само за три години - повече, отколкото за 22

В периода април 1941 г. - септември 1944 г. във Вардарска Македония и Охридско са построени много пътища, жп линии, мостови съоръжения;  поправени и обзаведени са болници, манастири, черкви, клубове, казарми, училища, минни предприятия. В Скопие са създадени университет, Народен театър, Народен музей.
Ето съграденото в цифри:
- 671 км жп линии;
- 843 км шосета;
- 28 моста;
- 27 училища;
- 12 черкви.
Основно ремонтирани са 62 училища, 16 черкви, 7 манастира. Общата стойност на направеното е 38 млрд. лева!
Така само за три години е построено в пъти повече, отколкото за 22 години, т.е. през периода 1919-1941 г.

Борбата за Охрид

В края на април българските войски са навлезли в почти цяла Македония. Преди това обаче Италия е завладяла Албания, но е окупирала и части от Македония, сред тях - и Охрид. Цар Борис III се опитва по дипломатически път да се стигне до освобождаването на града от италианците, но правителството на Мусолини не дава отговор, а военните в Охрид не пускат българите да влязат в него.
Населението, което е почти изцяло българско, започва демонстрации с искане градът да стане част от новоприсъединените територии към България. Командирите на българските военни части, които са достигнали до Охридското езеро, докладват на Главното командване, че са в състояние със сила да изтласкат италианците. Това обаче се смята за недопустимо, тъй като те са съюзници по силата на подписания на 1 март договор.
При създалата се ситуация цар Борис се обръща за арбитраж към германците. На 24 април се подписва Виенски протокол, съгласно който Охрид се дава на България. Въпреки това обаче италианците бавят неговото отстъпване. В града населението провежда своеобразен референдум, с който иска българските войски да влязат в Охрид.
Всичко приключва благополучно на 24 май, когато те са възторжено посрещнати от жителите на града, начело с Илия Коцарски, всепризнат от всички като народен водач. Той е избран единодушно за кмет и управлява града до септември 1944 г.


Карта на България в периода април 1941 - септември 1944 г.

Възторжено посрещане на нашите части