Белетристика

Весела ЛЮЦКАНОВА е родена в София. Завършва Висшия инженерно-строителен институт. Била е проектант, асистент, заместник-директор на Литературния фонд към СБП, редактор във в. "Строител" и издателство "Народна младеж". Сега е собственичка на издателство "Весела Люцканова".
Автор е на повече от 30 книги - 15 романа, сборници с разкази и новели. Произведенията й са преведени на много езици.



- Сивото, защитният цвят... На мишките и на плъховете, които се промъкват навсякъде и са непобедими. Не си ли се замисляла за тях?
- Не - отвърна тя.
- А за ония с яркия цвят, които се набиват в очи и се забелязват от всички? И се набелязват от всички? За да ги премахнат от пътя си? Защото доказват сивотата им...
- Не - отрече отново, но смръщи вежди. - Какво искаш да ми кажеш? Говори направо!
- Направо? - смръщи лице и той. - Направо? Ще можеш ли да го понесеш?
- Досега съм понесла твърде много. Ще понеса и това.
Той замълча. Мълча дълго, навел глава и забил поглед в покривката на карета. Нещо очертаваше с пръст, някаква фигура, тя не я проследи. Така правеше винаги, когато нещо го изгаряше отвътре. Просто чакаше да продължи. Но не издържа и го погледна. Изглеждаше остарял поне с десетина години.
- Изплюй камъчето - каза.
- Не е лесно - отвърна й. - Не си ли се замисляла, че ти си от ония, ярките?
- Не преча никому. Опитвам се да не се набивам в очи. Не изтъквам моженето си...
- Таланта си - поправи я той. - А всички край теб се перчат с посредствеността си. И са перфектни в хилядите дребни неща, с което ти не можеш да се похвалиш. Освен с най-важното...
- И какво е то?
- Господи! - почти извика той и всички наоколо се извърнаха към тях, тя улови умолително ръката му. - Ще бъда тих, тих като теб, за да не дразним лъвовете. А ги превъзхождаме във всичко.
- Лъвовете? - засмя се тя. - Лъвовете - повтори. - Говориш само за себе си. Винаги си ме разбирала. Защо не и сега?
- Не зная - повдигна рамене. - Може би набелязалите ме са ме победили? И по някакъв начин са ме смазали?
- О, те това го умеят! Имат обходни ходове. Съпругът, който покрай някоя като теб се чувства незначителен и се превръща в тиранин, децата, на които внушават, че живеят в сянката ти и никога няма да могат да се измъкнат от нея... и те намразват. А ти отстъпваш все повече, смаляваш се, опитваш се да изглеждаш и ти незначителна, и пред него, и пред тях, и пред всички, загубваш борбеността си, примиряваш се, предаваш се... А трябва да се бориш!
- И с какво да се боря? С кои? С ония всички? Със съпруга и децата си? Така ли съветваш тези като мен? И някоя послушала ли те е?
- Не, разбира се! - И изведнъж замълча и я погледна право в очите. - Но за теб ме боли.
Преглътна веднъж и още веднъж преди да добави:
- Отново са те ограбили!
- Отново? И кои? - преглътна и тя. - И какво? Продължавай!
- Свои - отвърна й. - И отново чудесна идея на твой разказ, превърнали го във филм. Без името ти и без дори да заподозреш...
- Не може да бъде! - прошепна изумена и усети пропукването на устните си. Той й подаде салфетка, тя видя червените петна по нея. - Не може да бъде! - повтори, загледана в кръвта.
- Ела! - изправи се той и уловил я за ръката, я повлече към асансьора. - В момента го дават... тук. На третия етаж. Ще говорим след това.
Купи билетите и се вмъкнаха в затъмнения вече салон. Седнаха на първите свободни места, които откриха и впериха погледи в екрана. Тя продължи да шепне: "Не може да бъде!", "Не може да бъде!", но беше факт, който трябваше да преглътне. Иска или не иска. А той просто мълчеше.
Когато лампите светнаха и зрителите се втурнаха към изхода, тя леко се олюля и се улови за лакътя му.
- Кажи ми, че сънувам... Поне не са децата ми. Направо ме изплаши.
- Не сънуваш... И този път трябва да направиш нещо. Да защитиш правата си. Без да се колебаеш нито за миг.
Тя се разсмя. От болка и горчивина.
- В тази държава? Нима не печелят само ония, които имат пари и подкупват с тях и най-висшите инстанции?
- Има добри адвокати.
- И подкупни съдии...
- Но има и Страсбург. Съдът там...
- А за там са нужни много пари!
- Като спечелиш, ще си ги получиш.
- Но нали трябва да ги имам, преди да подам...
- Мога да ти...
- Не - отсече тя, преди той да е завършил изречението. - Не! - каза го толкова твърдо, че той се смути и замълча.
Трябваше му доста време, за да проговори отново. Вече пиеха кафе в барчето, нейното без захар, неговото с много захар. Лаваца. С късметчета. На нейното пишеше: "Почукай и ще ти отворят." На неговото: "Много помага оня, който помага навреме."
- Видя ли? Дори късметът е на твоя страна - и се засмя.
- Листчета - каза тя. - За забавления. А ми предстои съвсем не забавление. Единият от сценаристите е син на мой колега. Още не мога да повярвам...
- Тогава... - замисли се за миг, - потърси първо споразумение. Ако са благоразумни, ще приемат, вместо да се съдите.
- Не вярвам - поклати глава и тъмната й коса се разпиля по раменете й, дори закри за миг половината й лице, а тя отметна с ръка кичурите. - Ако бяха искали, щяха да ме потърсят преди... А сега ще се опитват да ми докажат, че...
- Невъзможно! - засмя се той. - Всичко е черно на бяло. Разказът ти излезе преди шест години, а книгата - преди пет. Чакали са да се позабрави, а и знаят навярно, че не си киноманка. Кога за последно си гледала филм?
- Може би... - замисли се, - преди шест, седем години.
- Ето, видя ли? Колегата ти навярно знае какво те е сполетяло. И че съвсем не ти е до гледане на филми. Ако не бях аз да те домъкна на сила... А и го гледам за втори път. Разказът ти толкова ми бе харесал, че съм го чел десетина пъти и за втори път откривам явната кражба на идеята ти, отчуждаването в семейството, алиенацията, студа между съпрузите, търсенето на любовта чрез интернет, свързването отново, откритието на жената, че оня нежен мъж, който й пише и също търси любовта, е нейният собствен мъж. И поема всичко в свои ръце преди и той да е открил, че онази нежна жена, която отговаря на писмата му, е тя самата. Е, ще направиш ли нещо? Ще защитиш ли творението си? Ако позволиш да те окрадат сега, ще те крадат отново. И може би тези същите сценаристи, ако останат ненаказани. Защо мислиш съществува престъплението? Защото, нарушилите правилата и закона, смятат, че ще останат ненаказани.
- Прав си.
- Аз съм с теб. Ще ти помагам... Утре може да ми се случи и на мен. И не само на мен. На наши колеги и приятели. Ще го позволиш ли?
- Не, разбира се.
- Тогава?
- Какво трябва да направя? - и се изправи, като че ли изведнъж се решила на действие. А все още не бе готова, но не издържаше седнала.
Изправи се и той. Погледна часовника си.
- До края на работното време разполагаме с цели три часа. Първо ще отидем в комисията за защита на авторското право. После... Но нека следваме стъпките една по една. Докато успеем. - И тръгна пред нея. Знаеше, че ще го последва. - Да вървим.
Тя още се олюляваше от вълнение, когато излязоха на улицата и слънцето плисна в лицата им блясъка си. До мъжът се усещаше силна и решена да доведе нещата докрай. До нея, той се чувстваше рицар, тръгнал да защитава справедливата кауза, да бъде не само нейна опора, а да отстоява и своето право, и правото на толкова техни колеги, предали се без битка и потънали в мълчание.
- Господи! - въздъхна тя. - Никога не съм предполагала, че такова нещо може да се случи. На когото и да било. Та нали това е елитът на нацията? Защо?
Той само повдигна неопределено рамене, но забърза крачките си.
Прекалено гневен. Прекалено притеснен. Беше се случвало на две различни точки на планетата да се направи едно и също откритие по едно и също време, но беше друго, толкова различно. А с този филм, който на всичкото отгоре му бе харесал, а и на нея й бе харесал. И как нямаше да й хареса, като препокриваше напълно идеята й? Нейната идея... Как да отговори на нейните защо? Можеше ли някой да й отговори защо се случва? В тази държава с толкова много защо. В коя ли не област... В какво ли не.
И защо точно на нея? Можеше и да е на някой друг. Но точно на нея се падна да отстоява не само себе си, а и всички като нея. Щеше ли да има силата да се пребори? И да не се откаже някъде по средата, премазана от препятствията? Погледна я, изглеждаше толкова крехка, но не беше. Бе отстоявала досега на какво ли не.
Ще мога ли, питаше се и тя и догонваше крачките му.
Нямаше да е лесно, едва ли щеше да успее...
Но бе длъжна поне да опита. Дори не заради себе си.
И щеше да опита.