Белият Костов и обръснатият Борисов

Всички сме виждали Бойко Борисов небръснат. Но колцина са зървали Иван Костов бял? На мен ми се случи веднъж. Беше 16 март 2001 г. Парламентарният контрол беше прекъснат заради злокобната вест, че тригодишният Пепи, син на таксиметров шофьор, е отвлечен, удушен и хвърлен в езеро в Южния парк. Народното събрание бе блокирано от стотици таксита. Пред централния вход популярни лица от синята партия се опитаха да успокоят протестиращите, но бяха посрещнати с викове "Мафия!", "Оставка!" и "Убийци!", замеряни с бутилки и принудени да се скрият в сградата.
Като заместник-председател на парламентарна група бях извикан в кабинета на председателя Соколов. Там вече бяха Бакърджиев, Екатерина Михайлова, няколко представители на митингуващите. Разберете, казаха те, ние сме си от СДС. Обсаждахме парламента, за да свалим БСП, гласувахме за вас. Подкрепяхме ви, вярвахме ви, но с това убийство чашата на търпението ни преля.
И тогава погледнах как ще реагира премиерът Костов. На 10 януари 1997 г. аз бях в щурмувания парламент, а той - отвън. Сега и двамата бяхме в капана, но на него се падаше тежката отговорност да намери изход. Мургавината бе емигрирала от лицето му, изглеждаше блед като платно. Не само защото напрежението отвън ескалираше и множеството можеше да нахлуе. А и тъй като болезнено осъзнаваше, че партията му вече е загубила солидна част от най-твърдите си привърженици. В онези години наистина почти всеки таксиджия бе залепил синьото лъвче в колата си, с повод и без повод показваше по улиците знака с двата пръста. Но в този момент дори и най-верните бяха настръхнали. Макар и бял, Костов им изглеждаше черен. Каквото и да кажеше, вече не му вярваха. Управляващите знаеха, че психично болната майка сама е удушила детето си, но нямаше кой да ги чуе. Доверието към властта бе прекършено. И не заради някой от безспорните й грехове, достатъчно е да се спомене само бандитската приватизация. А за несъмнено тежък инцидент, за който обаче правителството нямаше как да бъде винено. Два-три месеца по-късно СДС загуби изборите и не само никога повече не се върна във властта, но и не запази целостта си. В политиката понякога не просто малкото, а чуждото камъче обръща колата.
Подобен е случаят и с предшестваното от изнасилване брутално убийство посред бял ден на русенската журналистка Виктория Маринова. На вчерашната пресконференция, на която бе съобщено, че е задържан извършителят, небръснатият премиер Борисов изглеждаше като обръснат. Като лишен не от космите по лицето си, а от авторитета си по света. И как иначе, след като всички - от ООН през ЕС до посолството на САЩ в София, не само заклеймиха престъплението, но и произнесоха тежки оценки за медийната среда у нас. Което не е нещо необичайно - навсякъде в цивилизованите страни убийството на журналист се възприема като посегателство върху свободата на словото. Това го схващат и нашите управници и неслучайно хвърлиха всички усилия да издирят злодея. Докато поръчителите и изпълнителите на показния разстрел на бизнесмена Петър Христов и на куп още знакови убийства и до днес остават неразкрити. Да не говорим за ликвидираното междувременно 17-годишно момче от Монтана, за което няма кой дори бдение да организира.
Борисов обаче се гневи на онези, които довчера му казваха: "Браво, Бойко!" И предупреждава, че ще инициира в ЕНП сериозен разговор по въпроса. В личен план е разбираемо - след толкова усилия да бъде възприеман като международник от висока класа, излиза, че едва ли не всичко е било напразно. Че само са чакали първия повод, за да му разкрият истинското си мнение. Разбираемо е и в по-широк план - образът на страната ни наистина бе влошен от плъпналите по света внушения, че телевизионерката е убита заради журналистически разследвания. Казвайки в прав текст на медиите, че са не четвъртата, а първата власт, премиерът всъщност ги упреква, поне част от тях, за очернянето на България. Но какво да се очаква от средствата за масова информация, след като най-големите пробойни в имиджа и в интересите на държавата ни са нанесени не от кого и да е, а тъкмо от властта?! След като бе провален шансът българка да оглави ООН, след като се отказахме да бъдем непостоянен член на Съвета за сигурност, след като провалихме проектите, които щяха да ни гарантират топлината и светлината за десетилетия напред... Както се казва, каквото повикало, това се обадило.
В цялата суматоха има и нещо, за което Борисов трябва да е благодарен - че журналистите не са единни и не могат да се организират като таксиджиите. Иначе нямаше да го каже лицемерно, а щеше наистина да почувства, че са първа власт. Както това изпита навремето на гърба си Костов. Макар и в двата случая общественото доверие към управляващите да се пречупи не от истинските им грехове, а от инциденти, за които не могат да носят пряка вина.