Берат - Албания, с дъх на прастара България

Сигурно ви се е случвало да попаднете на място, на което никога преди не сте били, а в същото време сякаш го познавате и вече сте минавали по скритите му улички и скътани вратички... Вероятно подобно усещане има всеки българин, посетил албанския град Берат. Градът е нещо средно между Мелник и Велико Търново - старата част е с китни бели старовремски къщички, които сякаш нашепват истории от друго време. Берат прилича на нашенско, но в друг мащаб и все пак носи чара на чуждото и непознатото. И наистина има българщина в себе си, особено предвид историческите му "тежести". Определено си струва да стигнете до Берат и да го разгледате, да седнете в някое симпатично заведение, да хапнете агнешко, поливайки го с чаша вино и замезвайки с наистина вкусно сирене или кашкавал...

Градът е на около 120 км от Тирана, в момента при липса на трафик имате шанс да стигнете за около час и половина, само преди няколко години това е било мисия невъзможна заради тесния криволичещ път. Албанците обаче действат бързо и освен собствените си огромни палати строят и пътища... А покрай тях местни са изкарали импровизирани сергийки и в края на ноември продават мандарини, ябълки или маслини. Подредени и излъскани като в скъп магазин.

А Берат е като картичка от старо време. Чист и подреден, от юли 2008 г. е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Някои го наричат Града на хилядите прозорци - къщичките от стария град са накацали по хълма и гледат право в лъскавите джамове на новопостроените сгради от отсрещния хълм. 

Градът датира от IV в. пр.н.e., по-късно е бил част от Първото и Второто българско царство, Охридската българска архиепископия е включвала и миряните от района. Българите неизменно си представят Албания само в джамии, но в Берат, а и не само, може да видите много запазени православни църкви и манастири. В района са и гробовете на паметни за българската история имена - Свети Йоан Владимир и Кирило-Методиевите ученици Свети Горазд и Свети Ангеларий. Християнството тук все още е важно, а и няма как иначе - това е мястото, на което през 1922 г. е обявена независимостта на Албанската църква.

Връзката с България е силна - до ХVII в. градът е носел българското си име - Белград. Берат се намира до планината Томор, където Пресиян, син на цар Иван Владислав, се съпротивлява срещу инвазията на византийците до 1019 г. По времето на Иван Асен градът също е част от българските земи. Някои местни дори обичат да изтъкват българския си произход, останалите пък се радват на туристите, които според тях са "от София, където е хубаво".

Берат е един от най-важните албански градове по време на Османската епоха и основен занаятчийски център, специализиран в дърворезбата. И днес по калдаръмените улички може да видите "въоръжени" с чук и длето майстори, изпод чиито ръце излизат истински произведения на изкуството. Жените залагат на дантела, везба и тъкане, което придава цвят на иначе сивите улички. 

На върха крепостта и днес е жива. Зад стените има къщи, в които все още живеят хора. Стръмният баир и излъсканите камъни със сигурност са си предизвикателство в дъжд и сняг, но това явно не пречи на местните. Там, най-горе, е запазена и малката църква "Света Троица" от XIII в., на същото място преди това е имало храм от VII в. Извън укрепленията е църквата "Св. Михаил", а близо до входа е "Св. Тодор". Православните може да посетят и храма "Свети Димитър", който е правен от варовик и глина, и е престрояван през XV-XVI век, или "Св. Тома" - малка църква от XVIII век, разрушена в нови времена. Местните успели да я възстановят и отскоро отново е действаща, макар че не всеки има късмет да я уцели отворена. Стенописите и иконите в нея са видимо нови и са събирани чрез дарения. Разбира се, има и джамии с прекрасни стенописи. Местните посочват като забележителност една от тях - Кралската, която датира от времената на Баязид II. 

Доказателство, че миналото и настоящето са свързани, може да видите в центъра - там, точно срещу прозорците на училището, в неговия двор, стоят останките на някогашните сараи на местния паша. За съжаление след 1945 г. повечето от мащабните сгради са премахнати.

Само няколко часа не стигат в симпатичния Барат с неговите бели високи къщи. Той носи в себе си очарование, което със сигурност ще ви накара да го посетите отново. Най-малко, за да проверите колко силна е връзката на българската история с албанското настояще.