Безотговорно!

Безотговорно. Така може да се нарече безразборното и тотално безкритично споделяне на информация в интернет пространството днес. Безотговорно и дори опасно. Натискаме бутона „публикувай“ и не се замисляме кой стои от другата страна на екрана, как ще реагира, дали ще бъде наранен, разстроен или травмиран.
Поредният клип тези дни, който обиколи мрежата със скоростта на светлината, ни направи свидетели на ужасяваща жестокост. 
Станахме свидетели на нещо чудовищно - лекар, човек, призван да спасява животи, извършва жестокост към беззащитно животно. Но кое е по-страшното? Че това се случва? Че е документирано? Или че се разпространява без мисъл, механично от десетки хора в минута? Без осъзнаване кой ще го види, как ще му подейства, дали е дете, възрастен, лабилен човек, някой, който вече носи болка в себе си?
Жестокост се е случила и тя е факт, не е първата. Жестокости се случват ежедневно, такива има и към хора, и към животни, някои се документират и се разпространяват, други остават скрити. Когато обществото се мобилизира, вероятно по-бързо идват и последствията, но това не променя факта, че съдържанието на подобен тип материали трябва да бъде споделяно, поднасяно и комуникирано не първосигнално, а с мисъл и отговорност.
Тези думи обаче сякаш не значат нищо. Използваме свободата, която ни дава мрежата, толкова безхаберно и машинално, че в един момент тя се превръща в абсолютна помия без качество и стойност. Превръща се и в ужас, защото не знаеш, когато хванеш мобилното устройство, на какво ще станеш свидетел и какъв отпечатък ще остави.
И не, не вярвам, че това е начинът да превъзпитаме обществото или да намерим справедливост по-бързо. По този начин се облъчваме един друг с агресия, с насилие, с вредно съдържание от всякакъв характер, което разваля и не остава без последствия. 
Най-уязвими са децата - те още не разбират границата между добро и зло, не знаят, че кадърът, който гледат, може да остане в съзнанието им за цял живот. Когато виждат насилието като част от „нормалното“, вероятността един ден да го повторят е реална. Затова ние, възрастните, носим отговорност да контролираме какво им поднасяме.
Време е да се замислим с какво се храним всеки ден, не само физически, а и ментално. Какво поемаме като информация, какво допускаме в съзнанието си. Защото всяка дума, всеки кадър, всяко видео оставя отпечатък. И ако не сложим граница, ако не започнем да мислим преди да „споделим“, ще продължим да се давим в токсичния поток на собственото си безразсъдство. Ако искаме промяна и справедливост, тя не минава през масово облъчване с насилие, а през съзнателни действия: докладване на престъпления, подкрепа на жертвите, образование и граници в дигиталното поведение. Свободата в интернет не е оправдание за небрежност. Тя е призив към отговорност.