Благодаря на българския народ за братската помощ

Роден през 1943 г. в Шершел, Алжир. Завършил френско-мюсюлманския лицей Бен Акнун в Алжир и висше образование в Кайро. Един от основателите и първи ръководител на младежката организация на Фронта за национално осквобождението (ФНО). Дългогодишен член на секретариата на ФНО. Министър на младежта и спорта (1984-1987). Посланик на Алжир в Сирия. Юрист, писател, общественик

"Мястото на България по отношение на политическата и моралната подкрепа на борбата ни си остана едно от първите за нашата революция"

"Мога открито да заявя, че идеите ни срещнаха и срещат приемственост и сред днешното младо поколение"

- Г-н Бушама, Вие сте един от хората, който е преминал през всички етапи в изграждането на Алжирската народно-демократична република - от революцията до днес. Какво означават тези 50 години за вашия народ?

- Преди всичко искам да благодаря на вестник "Дума", за готовността да покаже на българския народ как се е развил Алжир през тези 50 години след обявяването на независимоста на страната.
Това, което започна през 1954 г. в Алжир, най-голямата по площ африканска държава, беше една революция, която позволи не само на нас, но и на други народи от континента да помислят за своята борба срещу колониализма. Колониализмът в Алжир беше по-особен в сравнение с Тунис например, където имаше протекторат - при нас това беше един по-скоро заселнически колониализъм. Французите, чувствайки се комфортно и охолно в нашата страна, не искаха да си тръгнат от Алжир, но целият алжирски народ с огромна надежда се вдигна, за да ги прогони. Хората възприеха спонтанно нашия девиз:" Революция за народа и на народа", като разбраха, че усилията и саможертвата са в името на бъдещето. Нямаше нужда алжирският народ да бъде убеждаван да се присъедини към революцията, защото страданията и несправедливостта в продължение на 132 години бяха достатъчно основание в нея да се включи целият народ особено младежта. Защото ние сме млад народ. Казвам, че нашият народ е млад, защото една от първите стъпки на френските колониалисти беше да упражнят геноцид върху нашето население. Бих казал дори, че ние изживяхме нещо като Холокост. Все пак нека си припомним за жертвите, а те надхвълят един милион (факт, който и досега Франция отказва да признае официално - б. ред.)... В крайна сметка ние победихме - на 5 юли 1962 година провъзгласихме независимостта на Алжирската народно-демократична република.
 Последвалата борба породи и тази спонтанна симпатия и солидарност на  много държави по света. Тук искам да отбележа по-специално държавите от бившия социалистическия блок, които, водени от духа на интернационализма, дадоха на алжирския народ усещането, че не е сам в тази невероятно тежка борба. Специално бих подчертал, че мястото на България по отношение на политическата и моралната подкрепа на нашата борба и си остана едно от първите за нашата революция и последвалото демократично развитие на Алжир. Тази помощ, която вие ни оказахте, беше  наистина спонтанна, безусловна и безрезервна. Ще отворя една скоба, за да ви кажа, че помощ  получихме и от други страни по света, някои от които обаче поставяха условия.
 След освобождаването на Алжир се появи една широко отворена врата - вратата, водеща всички африкански народи по пътя към тяхната реална независимост. Конкретно за Алжир настъпи времето, в което колониалистите с горчивина разбраха, че повече не могат да останат в страната, че не могат да останат и в други африкански държави. Това беше един действително начален етап, разбира се, защото да се изтласка колониализма от една страна не означава успех на 100 процента. Преживяхме много страдания, за много хора имаше тежки последици, дадохме огромни жертви.  Изправихме се пред решаването на много проблеми - както чисто човешки, така и политически, икономически и международни. Вярно е, че тогава бяхме много млади и беше необходимо да натрупаме опит. Но това, което стана тогава в Алжир, беше вече преминал етап в целия социалистически лагер - имал съм контакти навремето с комсомола, със социалистическата младеж, имахме си и ние лидери - както вие Живков, с една дума - ние живеехме с принципите и идеите на социализма, които приехме като свои и прилагахме в последвалото изграждане на нашата страна. Аз пазя от тези години няколко много скъпи спомена - от тези начални години от установяването на народно-демократичните принципи в живота на нашия народ. Особено високо ценя наградата на България, връчена ми лично от Тодор Живков при първото ми посещение в България в състава на държавната делегация на новата алжирска власт - медал за заслуги, който и до днес за мен лично означава много. По-късно, през 70-та година получих и световна награда - златен медал за мир, едно действително огромно международно признание, но в сърцето ми споменът за признанието на вашата общественост към скромния ми принос в алжирската революция остана особено скъп. Защото това бе оценка, не само за мен, дадена от една действително приятелска държава, за това, че пътят, по който сме поели - да живеем с една мечта и да градим с тази мечта развитието на страната в името на достойното човешко бъдеще на моя народ, действително е огромно признание. Благодаря на българския народ за огромната подкрепа, за братската помощ.

- Как се развиха събитията в Алжир след установяването на независимостта, какви проблеми и спънки трябваше да преодолеете, за да започнете реалното развитие на вашата страна?


- След революцията в Алжир нямахме кой знае какви драстични проблеми, защото с помощта на страните от социалистическия блок започнахме да изграждаме активно и всеотдайно икономическата база на страната. Всички се стремяха да ни помагат. Освен изключително сериозната материална помощ, която в първите години на организирането на новия живот получавахме, може би най-силно се открояваше интелектуалната подкрепа за нашите начинания. Ние нямахме специалисти, брояха се на пръсти, нямахме инженери, лекари, учители, нямахме научно-техническа интелигенция, която да се справя с непосредствените мащабни задачи и предизвикателствата на настъпващия нов живот. Нужни ни бяха експерти във всички области и приятелските страни изпращаха у нас може би най-елитните си специалисти. Предоставяха ни и необходимите авангардни технологии, съоръжения, машини, материали, помагаха ни и в решаването и на най-дребните детайли в това строителство, с което амбициозно се бяхме захванали. Тук особено ценна се оказа и помощта при изграждането на действена образователна система. Та ние до освобождаването си имахме предимно слабо развито начално и средно образование. Като пример ще посоча, че в областта на висшето образование в годините на колониалната система бяхме на едно от последните места в света.  В Деня на независимостта през 1962 г. броят на алжирските студенти, включително тези, които учеха извън страната, не достигаше и цифрата 1000. Като сравнение към днешна дата в Алжир във висши учебни заведения учат около 1,5 милиона студенти.
 Друг проблем, с който се сблъскахме, бе заложен в самия генезис на революцията. Лидерът Ахмед Бен Бела, първият президент на страната, не съумя от самото начало да създаде условия за политическото сплотяване на всички граждани и да ги приобщи към съвместните усилия за издигането на държавата. Той бе отстранен от власт след тригодишно управление и бе сменен на поста от своя съратник в борбата за независимост Хуари Бумедиен.   

- През годините българската общественост следеше с интерес просперитета на Алжир. В кои области то беше най-бурно и динамично?


- Примерите са много. Както казах, с помощта на приятелските страни ние съумяхме да изградим една солидна икономика, чийто гръбнак е производството на петрол и течни горива. Днес Алжир е на 14-то място в света по количеството на петролните резерви. Имаме крупно производство на изкуствени торове, мощни индустриални бази, отлично селскостопанско производство, съпроводено от доказала високото си качество консервна промишленост. Имаме и нещо, което през последните години нареди страната сред световния елит в тази област - винопроизводството. Бих могъл много да говоря в тази посока, но основното, това което днес искам подчертано да отбележа, е, че без революцията за независимост от 1962 година едва ли щеше да има толкова много неща, с които нашият народ да се гордее. А днес освен всичко друго с основание се радваме, че девизът на страната ни се претвори в това, за което преди 50 години мечтаехме. Нещо повече - мога открито да заявя, че идеите ни срещнаха и срещат приемственост и сред днешното младо поколение. Думата революция се свърза с реални понятия - тези, които преди пет десетилетия звучаха немислимо. Народът на Алжир израсна до висоти, които в миналото биха се приемали като утопия. В личен план бих споделил, че дълги години бях най-младият сред лидерите на Фронта за национално освобождение. До 1988 година бях вторият човек в партийната йерархия. Бил съм министър на младежта и спорта, посланик в Сирия, сега съм общественик и писател, обикалям света, наблюдавам живота на хората, промените, които неизбежно ни  настъпват. И това, което ме радва може би най-много, е, че децата ми решиха да  вървят по свой собствен път. Не че са аполитични. Синът ми е инженер, дъщеря ми е доктор на икономическите науки, правят успешни кариери, уважават ги. Явно е настъпило такова време в света, в което младите свързват своя принос към обществото по-скоро с творческото си и професионално участие в реалния живот.
Тук искам да завърша така. Изграждахме своята страна с много надежда и с тежък труд. През 1962 година алжирците бяха 8 милиона, а днес са 37 милиона. Ако условията на живот в страната бяха лоши, населението ни щеше ли да нарасне толкова динамично.