Благородникът от Лeсидрен

Николай ШОПОВ

    Не е много сериозно по какъв начин запомних имената на двама от най-големите филмови режисьори в България. Преди много години, в моето юношество, имаше едно кино "Култура" с два киносалона. В единия даваха филм на Въло Радев, а в другия на Рангел Вълчанов. Тогава си помислих: "Ама, какви вълчи имена." Е, тогава не съм си и помислял, че ще станем близки приятели с единия от тях. След много години съдбата ме срещна с Въло Радев. Както почти винаги случайно, както винаги не там, където може би трябва - по ирония на съдбата се срещнахме на политическата сцена. А може би все пак е било нормално, като имаме предвид биографията на Въло Радев. Знае се, че Въло е секретар на Околийския комитет на РМС в Троян и участник във Втората световна война като доброволец. Срещата ни стана при основаването на Гражданското обединение за републиката (ГОР).  Събирахме се в първия офис на "Княз Борис" да изберем логото и емблемата на ГОР. Тогава идваха още Генчо Стоев, Леон Даниел, Васил Михайлов и други интелектуалци.
Най-яркият ми спомен от началото е неговото благородство, благост, някаква тихост, която внасяше спокойствие при обсъжданията. Най-голямо впечатление ми направиха перфектността и прецизността в работата. Това стана при подготовката на първата национална конференция на ГОР в НДК. Подготовката беше вече завършена. Остана да се подреди залата, украсата, цветята и т.н. Сценичните работници започнаха работа. Въло по няколко пъти молеше с тих и мирен глас работниците да променят току-що подредени неща. Бях удивен от тази

прецизност и търпеливост

През годините разбрах, че това е стил на работа, вглеждане във всеки детайл, защото той беше невероятен естет и търсеше най-доброто. Питал съм го как е решил да се занимава с кино. Бил е потресен от един филм за Зоя Космодемянская и тогава решава. Заминава с първата група българи да учи във ВГИК-Москва, където завършва операторско майсторство. Много ми е разказвал за работата си като режисьор, показвал ми е работните си бележници за филмите, които бяха изключително подробни. Разказвал е и много любопитни неща по време на снимане - как се е остригал, когато са правили "Осъдени души", как е ударил шамар на Мая Драгоманска, за да заплаче или за проблемите си с Олег Ковачев.  
    Така започна приятелството ни с Въло Радев. Не знам как точно успяхме да го вдъхновим, но в първите три години от съществуването на ГОР активно участваше във всичко, което правихме. Често ми казваше: "От тридесет години не съм участвал активно в обществено-политическия живот." Изказваше се, обикаляхме страната да правим организации на ГОР. Въло беше автор и режисьор на телевизионния ни клип за изборите през 1994 г. Много се вълнуваше от това, което става в България. Най-много му беше тъжно, че имаше голямо разделение, ожесточаване на нравите, злоба. Въло беше изключително деликатен, благороден, морален и почтен човек. Това, което най-много ми направи впечатление, е, че не чух лоша дума за нито един човек. Нито за негов колега, за актьор, за политик, за никой. Въло
 
носеше огорчение в себе си

Казваше ми: "Когато не се разбирам с някой, не се обяснявам. Кръгом и изчезвам."
    Правеше ми впечатление любовта му към родния му край. Обичаше Ловеч, Троян и Лесидрен. След София първите премиери на филмите му са били винаги в Ловеч. Многократно сме посещавали неговото родно място - Лесидрен. Разказваше за селото, за хората, за родителите си. Майка му беше жива и съм сигурен, че Въло от нея е наследил влечението си към киното. Тя беше невероятно артистична жена. Мимика, жестове, думи - всичко беше живо, артистично. Гордост за Въло беше базата на кинодейците. В нейното строителство той беше вложил не само наследствената си земя, но и душата си. С увлечение разказваше за строителството, за перипетиите по обзавеждането, за многобройните картини, които са подбирали и подреждали заедно със Светлин Русев. Един път, като се разхождахме в околностите на Лесидрен, ми каза: "Сега ще ти покажа нещо много интересно. Една много стара воденица, на около сто и петдесет - двеста години". На рекичката в Лесидрен видях истинска старовремска воденица. Пред мен веднага изникна описанието на Иван Вазов в "Под игото." Човек едва можеше да влезе в нея - толкова малка и ниска беше. Въло разказваше историята на воденицата, колко филми са снимани с нея, а оттам и за историята на селото, произхода на името, за местностите около селото, за детските си години. Въло

беше голям сладкодумец

разказваше увлекателно и интересно.
    В София срещите ни бяха поне един път в седмицата, обикновено у тях и рядко в някое заведение и то китайски ресторант. Въло беше почитател на китайската кухня. Един път поиска да отидем специално в Банкя, където в някакво заведение сервираха жабешки бутчета. За мен беше ужасно, защото не можех да си представя как ще ги консумирам...
За мен най-хубави и интересни бяха срещите ни у тях. Може би съм споменал, че Въло се интересуваше изключително много от събитията, които ставаха в страната. Изказваше свои мисли и разсъждения по конкретни въпроси, негодуваше от несправедливостта и изопачаване на истината, на историята. Имаше изключителен усет за качествата на политиците и като режисьор само по телевизионните им изяви се ориентираше кой какъв е, правеше невероятни характеристики. Въло споделяше социалните идеи, беше привърженик на лявата идея. Беше огорчен от разрухата, от бедността, от алчността, от разграбването на България, но най-много от ненавистта, озлоблението и разделението. Не само беше огорчен, душата го болеше от изкривените от злоба лица, от грубостта и агресията. Може би заради това отдели много време да реализира идеята си за пантеон на помирението. Разработи цялостен проект, който беше внесен в Народното събрание, мина през комисията за култура, но не влезе в пленарната зала. Изглежда тогава 1998-1999 г. не беше дошло време за практическо реализиране на тази идея. Но и сега изглежда още не му е времето. Докато чакаме, България върви все по-надолу, става все по-немощна и бедна,

духът изчезва, волята крее

Докога?
    Увлекателни като приказки бяха разказите му за това как е снимал филмите си. Той многократно в тези разговори е споделял, че филмът трябва да бъде разказан като приказка, че режисьорът е разказвач на приказки. И така приказно разказваше за "Крадецът на праскови", за "Осъдени души", за "Черните ангели", за "Цар и генерал", за "Най-дългата нощ". Много неща във филмите са спомени от детството му. Облеклото, обичаите, детските игри. По природа Въло мразеше насилието, агресивността, грубостта. Разказваше, че основната му идея в "Черните ангели" е била, че насилието поражда насилие и тази спирала на жестокостта трябва да спре, за да се възвиси идеята на помирението, на опрощаването. Това е един от първите филми за тероризма. Филмът е показан през 1970 г. във Венеция, когато там на върха на славата си бяха "Червените бригади" и филмът е много актуален в момента. В "Цар и генерал" той за първи път в българското изкуство показа един реален образ на царя, без окарикатуряване. За това беше много критикуван, че във филма има цар, но няма генерал. Въло най-много обичаше филма си "Най-дългата нощ." Питах го защо. Той ми отговаряше, че в този филм е цяла България, всичките хора - селяни, студенти, ученици, търговци, тарикати, деца, военни. Всички тези хора, изправени пред предизвикателството да спасят човешки живот, намират сили да преодолеят страха си, да останат хора, да постъпят по човешки. В този филм той беше поставил

още един акцент - за свободата

Свободата бяла и много често недостижима, но винаги жадувана и с готовност за саможертва. Въло говореше много и за филмите, които не е снимал и е искал да направи. Спомням си за филми по произведения на Хайтов, на Емилиян Станев, но като че ли най-много съжаляваше, че не е направил "Поручик Бенц" от Димитър Димов...
Въло Радев беше изключителен режисьор. Той умееше да надникне в човешката душа, да я разгадае, да покаже всички чувства, които кипят в нея, но без да прекалява, с много майсторство и мяра. Неговото творчество е съизмеримо със световното кино. Ненапразно в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, в който има Златен каталог за представителни филми на държавите от цял свят, България е представена с "Крадецът на праскови."
    След толкова години, като си мисля за Въло, мога да кажа, че той беше тъжният естет на българското кино, който фино проникваше в човешката душа, любовта във всичките й измерения беше на първи план в творчеството му, а неговото благородство и доброта бяха безмерни.      

Отронена сълза
    На Въло Радев
   
Вцепенените от скръб камбани,
ручеят, притихнал
като шалче изтървано...
Опустява светлината -
няма го мъдреца вече.
Що за чудо,
Че най-после се е спрял мигът,
че прилича на изящна пеперуда,
окована в кехлибар балтийски?
Зимни залези рисуват,
из мъглата стъклописи -
толкова прекрасни,
че не е за вярване животът.
Има и пиано за душата:
вечна нощна музика се лее
по пътеките приятелски
и по тревата,
дето с корените жилави
разкъсва нишките.
Лумват първите звезди -
искрици жълти,
изгорели преди хиляди години,
слепи.
Аз сега ги виждам,
но камбаните мълчат печални,
шалчето се гъне,
с оскрежени пръсти
ме прегръща самотата-
нишките са скъсани,
няма го мъдреца вече.
Колкото и да изреждам
целия декор -
небето си е най-обикновено огледало
и то нощем просто отразява
звездите, родени на земята.