Близкият изток посяга към ятагана

От години вече в медиите се прокрадват редица мнения на знайни и незнайни политически и икономически анализатори, според които в света все по-често се наблюдават симптомите на назряваща всеобща война. Някои директно я назовават "Третата световна...", други пък насочват вниманието си само към регионални напрежения или открити конфликти, но и не отричат категорично мнението на първите. В този смисъл ставаме свидетели на иначе добронамерено обосновано тълкуване на събития, протекли в последните десетилетия в редица региони на планетата, които без съмнение оставят впечатлението, че някои основни принципи и правила, важащи в съвременната международна политика, като че ли са на път да бъдат коренно променени, дори отхвърлени. За пример ще посоча т. нар. цветни революции, социални интернет движения и прочее прояви на управлявания хаос, за който все още се дискутира под сурдинка или пък съзнателно неясно. Остава обаче настрана основният въпрос - каква е крайната цел на разгърнатия в много посоки добре завоалиран сценарий за продължаването на усилията да се преразпредели светът след недостигнатите в крайна сметка през изминалите предишни световни войни крайни цели на определени доктрини за всемирно господство.
   Исторически погледнато, резултатите, постигнати след края на Първата и Втората световни войни, са формулирани и отчетени ясно. Бяха разгромени или дестабилизирани могъщи държави като Германия, Австро-Унгария, Руската и Османската империи. Въведен бе принципът за самоопределение на отделните нации, което даваше гаранции, че Австро-Унгария и Османската империя няма да се възстановят, а и други подобни конфигурации няма да имат бъдеще. И още нещо, касаещо на първо място САЩ, но което имаше огромен ефект върху развитието на света - отказът на победителя от завладяване на територии, но под условие икономиките на победените страни да използват като разплащателно средство валутата на победителя. Тези, нека ги наречем "придобивки" на модерния свят, в който живеем, в крайна сметка се оказаха и полезни, но и до голяма степен илюзорни. Илюзорни, защото от десетилетия всъщност войната продължи на много места по света, макар и под благовидния претекст за демократични или други някакви крайно необходими /за кого все пак/ преобразувания, а масовото ограбване на цели региони се превърна в оправдана позиция под мотото 

"в името на мира и благоденствието".

   Този именно синдром на нестихващото световно боричкане особено силно се изрази в страните от арабския свят, като най-ярко се почувства в страните от Близкия изток. Основните държави, участнички в поредния мизансцен на военна криза, вече ярко се откроиха. Ситуацията, която априори ги причислява в категорията на потенциалните участници в започването на една реална и всеобхватна  война в този регион, безспорно си остава подчинена на все същата доктрина "Разделяй и владей!", доказано действаща от много десетилетия. При това съвсем не без участието на САЩ, които в последно време отчаяно се борят за тотален контрол в Близкия изток, след като стана ясно, че афганистанската прелюдия към нова драматична война в целия Изток се провали безутешно. Тук именно трябва да посочим и потенциала /човешки ресурси и икономически показатели/ на претендиращите за евентуално регионално надмощие арабски страни. Иран, със своите 80 млн. жители и брутен вътрешен продукт /БВП/ на 17-та позиция в света; Турция /74 млн. жители и 16-то място/; Египет/84 млн.жители и 27-о място/; Саудитска Арабия/29 млн.жители и 23-то място/; Йемен/24 млн. жители, последно място/.
    "Арабската пролет" показа една твърде ярка, но не и нова картина на взаимоотношенията в самата арабска общност. Настана едно донякъде очаквано, но все пак странно разместване на пластовете в иначе видимо консолидирания срещу Запада мюсюлмански свят, нещо, което беше възприето от западните идеолози като нахална дързост, поне заради непредвидимата ситуация. Започна необратим процес, който определено показа, че събитията, протичащи в Сирия, поставиха Саудитска Арабия - най-верният съюзник на САЩ в региона, в състояние на сериозна раздвоеност между Иран и Египет. В същото време, пак заради Сирия, рязко се засилиха противоречията между Иран и Турция. На този фон допълнителни изводи бяха направени в посока "странното", както го определят редица експерти, сближаване между Турция и Китай, както и задълбочаващата се "дружба" между Иран с ЕС и Индия. Объркаността се подсили и заради разгърналата се вече на широк фронт борба между Китай и ЕС за спечелването на Южна и Централна Америка и за Африка. Междувременно Европейският съюз и Китай започнаха да усилват натиска си срещу Русия, като за това залагат и на бързия възходящ растеж и в демографско, и в икономическо отношение на Иран и Турция. Става дума за световни, а не чисто регионални напрежения.
   Всъщност като че ли нещата стигат до естествения завършек на кризата между различното разбиране за устройството на света. Ислямският свят сравнително твърдо изяви претенциите си, да бъде оставен да се развива по собствените си разбирания, религия и манталитет, и това днес едва ли би учудило някого. Събраните през годините икономически дивиденти от огромното петролно и газово богатство, превърнало се в най-ценната разменна монета, осигуряваща спокоен и последователен просперитет /за някои/, отключиха процеси, неподвластни, както се наблюдава в последно време, на никакви политически или други уговорки. Усетила силата си, мюсюлманската общност показа и още нещо, което идеолозите се опитваха години наред да скриват - че в един съвременен мултиетнически свят всеки опит някой да доминира над цели народи е обречен на провал. В същото време обаче именно съзнанието, че подобен икономически подем отваря нови перспективи, в това число и такива, които могат да предизвикат порив към възмездие за някакво, макар и донякъде твърде регионално по мащабите си господство, доведе до стартирането на твърде мрачната като вариант за бъдещето доктрина за ислямизирането на света. И това, макар в известна степен определяно от възгорделия се Запад като бръщолевене на наивници, вече е факт.

 Либерализмът на Европа

направи така, че количеството минарета и бурките се превърнаха в основен дразнител за спокойния и толерантен доскоро европеец. Основен дразнител, наред с не по-малко тежките проблеми като безработицата, социалната нестабилност, демографските проблеми, които сами по себе си предопределят бъдещето ни като логична съдба и са пряк резултат от собственото ни нехайство. 
   Но нека погледнем към очертаващата се военна ескалация, която се задава на хоризонта. Според редица специалисти, сценариите са вече обрисувани детайлно. Допускат се и известни леки отклонения от очакваното, но като цяло мнението, което се подкрепя от все повече военни анализатори и политици, води към перспективата за сериозни военни сблъсъци в Близкия изток. С други думи, там, в този съвсем не благодушно-спокоен регион, би могла да се очаква и зарята на Третата световна военна криза. Какво сочат анализите?
   Да вземем Сирия. Режимът на Башар Асад въведе драконовски мерки срещу слоеве от населението, заявяващи се като негови противници.  Асад определи опитите за въстание като опит на чужди сили да го свалят от власт. Тук въпросът опира не толкова до демократизиране на обществено-политическия живот в страната /доколкото го е имало/, а по-скоро до логиката на ситуацията. В тази светлина понятието демокрация в мюсюлманска държава е достатъчно разтегливо понятие. Вярно е, че навремето баща му - Хафез Асад, въведе редица репресивни мерки срещу своите опоненти, но тези мерки, според тогавашните разбирания, са били продиктувани преди всичко от заплахата, идваща предимно от Запада - разкъсването и обезкървяването на революционните /???/ завоевания на сирийците. Управляващата клика на Асад е доминирана от алауистка секта, разклонение на шиитския ислям, която съставлява над 12 процента от населението на страната и поддържа близки отношения с шиитската сила Иран. Не е ясно докъде се простира иранското влияние в Сирия, но сунитското мнозинство в страната изглежда по-ориентирано към съседите си, които са съюзници на Запада - Ливан и Турция. Това, което предизвика интерес в иранската позиция по отношение на арабските революции, е двойният стандарт - от една страна, управляващите поддържаха въстаниците от всички обхванати от вълненията страни, докато по отношение на Сирия те рязко смениха тона си и заговориха за недопустима намеса в работите на суверенна държава. В тази атмосфера отлично се вписа и желанието на Саудитска Арабия да придобие нови дивиденти - противопоставяйки се на Сирия и оттам косвено на Иран. Всъщност става дума за нещо, което всички знаят, но странно защо твърде често премълчават. Очевидно се касае за ситуация, която е твърде благоприятна за истинско разчистване на сметки между сунити и шиити - вечната
         
           борба за надмощие вътре в мюсюлманския свят. 

Друга сериозна причина, която предизвиква противодействие между Сирия и Иран, от една страна, и Саудитска Арабия и Турция - от друга, е и кюрдският въпрос. Преди години малко се говореше за кюрдите, а информациите по-често насочваха към терористичната нагласа на представителите на тази общност за свалянето на някои от съществуващите тогава, част от тях и днес, режими. Народът, населявал земите си в рамките на Османската империя, но останал далеч от погледите на Великите сили при разпределението на сферите на влияние в Близкия изток, остана подминат, подобно на палестинците, при определянето на новите граници в рамките на Близкия изток. Този народ бе подложен на геноцид, и то в крупни мащаби. Донякъде свирепостта на Турция при решаването на проблема с независимостта на кюрдското население и мълчанието на Америка и Запада подкладе небивало преследване срещу тях в целия регион. Няма да забравим варварското отношение от страна на режима на Саддам Хюсеин, който подложи на жестоко изтребление сънародниците си от кюрдски произход. Не по-малко свирепо отношение изпитаха те и от представителите на регигиозния фанатизъм в Иран при установяване на властта на аятоласите. Вярно е, че в противоборството си с Турция за доминиране в региона, днес управниците на Иран формално защитават кюрдите, докато Турция периодично ги избива, но официален Техеран остава почти бездеен, докато все повече залага на евентуалната развръзка във взаимоотношенията между сунитските и шиитските общности. Турция, която провежда многопосочна политика за влияние над тюркските райони като например Азербайджан, Туркменистан, Киргизстан и дори Узбекистан, дори не крие, че евентуалното приключване на темата за Кюрдистан ще изведе по-безболезнено сред обществеността в околните страни желанието й за възраждането на Османската империя. В тази посока Анкара полага  огромни усилия да се завърне и в Африка, като не крие апетитите си да се слее и със страни от Европа. Досещате се кои. Няма нужда и от специален анализ на изявените апетити по отношение на страни от Кавказ и някои пригранични зони в самата Русия.
Както и да се опитваме да вникнем в дълбочината на всички процеси, които протичат в рамките на широкото географско понятие Близък изток, едва ли ще определим, дори и повърхностно, какво предстои да се случи там. На приложената карта, която военни експерти са разработили за бъдещите граници на сегашните страни от региона, проучвайки по-детайлно процесите, виждаме следната странна, но изглеждаща напълно реално картина. Срещаме названия като Велик Ливан, Велика Йордания, Свещена ислямска държава /като част от Саудитска Арабия с градовете Мека и Медина/, Свободен Кюрдистан, Сунитски Ирак /западен Ирак/, Багдад /град-държава/, Арабска шиитска държава /източен Ирак/, Свободен Балочистан /сега най-голямата провинция на Пакистан/, Отечество на независимите саудитски територии /остатъкът от Сауд. Арабия - столица Риад/. Може да се предположи, че това са произволно дадени названия на нови държавни формирования, но вероятно тези названия са достатъчно разигравани, за да влязат в една твърде подробна карта. Съществува обаче очевидната опасност - това да вземе да се случи. Независимо че към настоящия момент това са само щрихи на една потециална заплаха за световния мир. В реалиите на Близкия изток обаче остава да виси въпросът: "Кой ще победи?" Турция ли, която със своята огромна военна и икономическа сила е тръгнала към реализация на имперските си интереси, или пък лелеяната от ислямските фундаменталисти идея за създаването на могъщ мюсюлмански свят? Мисля, че подобна теза не е далеч от ума, ако се вникне в събитията, случващи се в света на 21 век - векът на рухващите надежди за демокрация и мир.  В подобни случаи пътят е един - война. Кой ще я започне?

Снимка БГНЕС