Брястът на Левски

На 19 февруари тази година за първи път попаднах в митичното село Къкрина - там, при ханчето, където турските заптиета залавят Васил Левски. Бил съм на много места, свързани с Апостола, но точно там усетих по-различна енергия, по-истински и драматично осмислих факта, че това е мястото, където Османската империя успява да плени най-великия българин. И човек започва да се замисля - първо, за невероятната упоритост на историческата памет, която години след случката е събирала детайли за това какво се е случило, как се е случило, за да може днес уредникът на музея да повтаря пред младите поколения станалото минута по минута. И пак за паметта - за това как брястът, на който Левски е завързан, се пази и до днес. През 1997 г. гръмотевична буря разсича и убива дървото, но то е консервирано, запазено и днес стои в двора на ханчето като последния свидетел на онези дни, на онова драматично събитие, което буквално трансформира българската история и ни задава морални, етични и политически стандарти, които са недостижими.

Именно в Къкрина си дадох сметка как личността на Левски е пронизала цялата българска история и литература в последните 149 години. И това е повече от нормално. Това е част от опита ни да разберем една личност, дотолкова надминала времето си, че чак е страшно, ако се замислите. Още като ученик не спирах да се удивлявам на един факт - във време, по което в Европа няма нито една република, Левски формулира републикански идеал. "Демократска република". Още тогава, във времена, когато се формират националните държави, той иска държава за всички, независимо от техния етнос и произход.

Левски обаче има и страна, която винаги ме е хвърляла във възторг. Можем да я открием в неговите писма до няколко именити чорбаджии. В тях можем да открием един човек не просто с ярко социално мислене, но и с ясна програма за действие. Само вижте какво пише до чорбаджията Ганчо Милев - "един чисто народен човек сто чорбаджии не могат да го купят"; "чакахме Ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло, но не! Вие му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Разберете, решили сме се вече - или да Ви съберем [привлечем], или да Ви поразим..."

Този дух е опияняващ. Пред нас стои човек, изцяло посветен на делото си. Човек от съвсем различно бъдеще, което е така упоително, че още е наш основен идеал. Харесва ми този Левски с убежденията, заплахите, огнения дух, непреклонните идеи и всепосветеността. Това е точно човекът, който ни е необходим и днес. 

Вероятно заради това в Къкрина усетих с кожата си нещо като тръпка, нещо като съжаление, но и нещо като предчувствие, че не всичко е загубено. Защото в поразения от бурята бряст в двора на ханчето, в консервираното дърво видях, че има гнездо на врабчета. Дори след своята смърт дървото продължаваше да е дом.

Същото важи и за Левски. Него отдавна го няма на този свят, но той е в думите, в идеите, в надеждата за бъдещето, в усещането за промяна, в битката за различен живот, във всяко ново поколение, което го преоткрива за своите собствени стремления и въпроси.