Човеко, бъди свободен!

"Ще бъде цялата земя градина
и цял ще бъде променен светът."
Фридрих Енгелс


Една от най-типичните, самобитни и характерни особености на българската поезия е, че развитието й винаги се е определяло от нейната социална и политическа роля. Още в зората на социалистическото движение в България основателят на БРСДП Димитър Благоев в речта си за Христо Ботев (Пловдив, 1887 г.) определя "художественото творчество като своеобразно отражение - пресъздаване - възприемане на впечатленията от "окръжаващата природа, преработване и обличане на тези впечатления в живи и изящни форми и изливане на тези форми в поетическо творение". С други думи - поезията, изкуството и цялата духовна култура са огледало на обществото и животът е първоизточник на художественото творчество.
По-късно първият марксист у нас в статията си "Обществено-литературни въпроси" (1901 г.) призовава писателите да проникнат в характерните особености на обществения български живот и перспективите на развитието му. С тази статия за пръв път в литературната критика прозвучава гласът на партийно-социалистическото отношение към проблемите на културата. Защото "колкото и високи естествени дарби да има, писателят не може да създаде произведение с художествена стойност, ако не стои на равнището на философските движения на своето време".
Призивът за участието на цялата сила на ума и сърцето в

борбата за социална справедливост

е възприеман от пролетарските поети в края на ХІХ и първите две десетилетия на ХХ в. като едно от главните им призвания. И те тръгват по нов път. Звучи тръбата на справедливостта, обърната към човека, към неговите страдания и мечти, към волята му да се пребори със злото - социално и политическо, да служи на великия идеал.
Определението "пролетарски поети" днес за някои литератори звучи архаично, но тогава, когато социалният нож се е впивал дълбоко във всекидневието на обикновените хора, истинските поети са се освобождавали от тесните стени на кулите от слонова кост и са търсели своето място в народното страдание и в призванието си да бъдат певци на това страдание, прогледнало за борба! Приемайки като най-точно съдържание на борбата вика на Христо Ботев "Хляб или свинец!"
От разстоянието на годините е необходимо да припомним, че всяка епоха ражда не само героите, загинали в директния двубой за нейното освобождаване от оковите на капитала, но и своите духовни първенци. Някои - с огромен талант, други - с по-обикновена дарба, но всички осветени от светлината на своето време. Ако разлистим така наречената "Христоматия на българското изящно слово", не може да не открием колко са необходими и днес поетите на България, погледнали на света през очите на своя народ и закодирали в томчетата със стиховете си неговата обич, болка, омраза и вяра, че утре животът, както пише Никола Вапцаров, ще бъде по-хубав, по-мъдър.
И колкото в днешното бездуховно и антисоциално време някои "първенци" на словото и политиката да отричат тези поети, обвинявайки ги, че са прахосали своя талант, като са застанали под знамето на "временна идеология", поетите на социалната справедливост и борбата за нейната победа все така ще бъдат необходими. И все така ще надникваме в стиховете им, за да се пречистваме и окриляме, за да разнищваме битието, дори

когато сме в примката на безизходицата

Най-възрастният от тях - Димитър Полянов, ще остави на бъдещите поколения стихотворението "Срутените кумири", където изповядва социалистическото си верую, категорично отрича стария свят и агитира за преустройството на живота по пътя на социализма. За него истинската поезия е тази, която вдъхновява масите за революция и им разкрива перспективите на утрешния ден:
"Напред! Часът последен
скоро ще удари!
Тогаз ний викнахме на наште господари:
"Свободни, равни искахме да сме навред!
Веч край на вашто царство, край на ваший гнет!"
И вятърът понесе от скала на скала:
"Проклятие, гибел, смърт на капитала!"
А по-младият от него с десет години, най-нежният, най-трепетният поет в българската литература, едно от най-ярките имена на тъжната поредица на "прокълнатите" - толкова дълга в нашата поезия, ще напише:
"Да тъгуваш по скрити, неизгрели слънца,
сам понесъл тъгите на мильони сърца."
Нежният поет очаква "велики събития по нашенско", които ги е предвидил и в стихотворението "Кръстопът на бъдещето", публикувано през 1910 г. в социалистическото сп. "Съвременник", редактирано от Георги Бакалов, с когото поддържа приятелски връзки. От едно негово писмо узнаваме, че ще ходи на събрание, на което ще говори Бакалов върху "Българската литература и социализма" (15 юли 1910 г.). А в писмо до своята приятелка Иванка Дерменджийска пише, че ще й изпрати някои от най-новите издания на Георги Бакалов и те ще бъдат интересни. Още през ученическите си години Димчо Дебелянов се увлича от социалистическите идеи. Запазена е групова снимка от 1904 г., на гърба на която поетът е отбелязал за себе си, че е социалист. Именно в такава обстановка са създадени двете оди "Кръстопът на бъдещето" и "Светла вяра" (1910 г.). Свързани интонационно с тях са стихотворението "Разяжда гърдите ми кървава рана" и сатирите "Мисли в мъглата" (1909 г.), "Орден" (1910 г.). Тези негови творби не са случайни. В тях живее духът на един нов свят. И бъдещ бунт! Той вълнува чувствата и въображението на Димчо Дебелянов. Поетът страда и мечтае с бедните и безправните. Той самият е воин от безкрайната рат; воин, понесъл вярата в бъдещето. И неслучайно вярата на поета ще избликне с голямата мощ на неговия талант:
"О, светла вяра в новия живот,
как сгряваш и повдигаш ти сърцата!"
Двадесетте години на миналия век са бурни за българската поезия. Реализъм, символизъм, футуризъм и сюрреализъм изпълват пъстрата палитра на поетическа България. Сред талантливите представители на тази поетическа България особено място заема Христо Ясенов. И съдбата му е особена! В летописа на революционното движение той е борческа фигура, един от мъчениците и

героите на антифашисткия календар

За него литературният критик Минко Николов отбелязва: "Неговата единствена книга "Рицарски замък", излиза през 1921 г., когато той е отрекъл нейните естетически скрижали. Тя е анахронизъм не само за времето, но и за самия автор. Пленникът на студения и недостъпен замък е разрушил стените му и се е слял с похода на "живия пророчески безброй", слязъл е на барикадите, където е положил сърцето си. Но новата му песен секва, прекършена толкова рано." Ясенов - талантливият символист в българската поезия - по професия още и художник, възпитаник на Софийската художествена академия, член на БКП, по-късно безследно изчезнал в терора на априлските и майските дни и нощи на 1925 г., вече е написал:
"О късен час на мойто късно лето,
о час на моя бунт неизживен!
Аз сам запалих замъка и ето -
събарят се стените върху мен!...
...
Но в пепелта им като жива рана
сърцето ми трепери и зове...
И мойта скръб от векове набрана,
излива се във гръм и ветрове."
Рицарският замък в българската художествена словесност вече е съборен. Илюзиите остават в миналото. Изгрява нещо ново и велико. Намерена е почвата за опора на сигурния полет към бъдещето. В българския печат релефно се открояват имената на модерниста Гео Милев и гениалния юноша Христо Смирненски. Първият, вече извисен до звездни висоти, издава сп. "Везни", има свой кръг от автори и съмишленици, а юношата насища символизма с нови понятия и теми, смъква го на улиците в крайните квартали на работническото нерадостно всекидневие.
Христо Смирненски е уникално явление в българската поезия, защо не и в европейската. В него е велика вярата. И никакви неволи не могат да я сломят. Неговият лирически герой е почти навсякъде в живота - в копторите, в сирените на фабричните комини, край блесналите витрини на шумния и разблуден столичен град, той е на барикадите - студент, работник, гаврош, а също крачи като победител в северните сияния на Петроград и окървавения Берлин. Лирическият му герой има конкретни имена - Карл Либкнехт и Роза Люксембург. А Москва е "сърце от разтопен метал"... Христо Смирненски е любимец на работническите клубове. Той е член на Българската комунистическа партия. Сбирката му "Да бъде ден!" (1922 г.) е епохална за българската поезия. Един от първите нейни критици е марксистът Георги Бакалов. Той забелязва в нея може би най-характерната й черта: движение, движение, движение. И наистина - и в лириката, и в прозата на поета се чувства това движение на историята. А главните нейни герои са самоотвержени и безкомпромисни борци за социална справедливост. Те се сражават и умират като

знамена на следващите поколения

Пролетарският поет Христо Смирненски умира на 18 юни 1923 г. Работническа София се разделя със своя певец като с Месия - погребението се превръща от болка в протест. И сякаш поетът е написал за себе си в стихотворението "Пролетарий".
"През години на черна нерадост
възмъжах и обжарих гърди;
в знамената на моята младост
мъдростта на теглата ми бди.
Разбунтуван кат луда стихия,
ще разбия заключений вход,
с тържеството на властен Месия
ще руша и създавам живот."
Младите поети от онези години след Христо Смирненски ще създадат т.нар. септемврийска поезия, проникната и опарена от подвига и погрома на Септемврийското въстание 1923 г. Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Николай Хрелков, Ламар, по неповторим начин възпели въстанието, вдигнато от героите на Смирненски, са ярко съзвездие в нашата поезия!
В книжка пета на сп. "Пламък", 1924 г., поетът ще напише: "Патриархът на социализма в България, апостол на новото време, светлия факел пред вярващите очи на робите - ДЯДО БЛАГОЕВ - остави недовършено своето дело. Но когато десетки хиляди хора на поробения труд падат в миг на колене пред отворения гроб на големия покойник - в миг повалени от стихийно благоговение и храбър възторг пред величието на неговото дело - това значи, че неговото дело: ДЕЛОТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО - не е умряло и не може да умре. Докато са живи живите и жива вярата в сърцата им!
Той умря. Но ще възкръсне. Той трябва да възкръсне."
След него най-бляскаво свети Гео Милев.
А в книжка десета на списанието поемата "Септември" е вулканичен израз на неговата горда и метежна душа. Тя е безценен шедьовър на неговия поетически гений. И сякаш от всеки стих на поемата звучи: човеко, бъди свободен!
Прославата на Септември е и прослава на онези хиляди воли - воля за светъл живот, и гневен вик срещу палачите, и безутешен плач над хилядите гробове без кръстове. Но най-същественото е, че вярата е безсмъртна:
"Всичко писано от философи, поети -
Ще се сбъдне!
Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май.
Ще бъде!"