Да е светла паметта ти, Майстор Йосифе!

Петър Михайлов

105 години от рождението на именития български композитор, диригент и общественик Йоско Йосифов (Йосиф Александров Йосифов, 1911-2001) се навършват на 8 февруари. Днес музиката му рядко звучи в ефира на Националното радио. А той е сред основателите на тази инстутиция... това са едни от парадоксите на Прехода. Съвсем млад е поканен лично от легендарния Сирак Скитник и заедно с колегите си Марин Големинов, Димитър Сагаев полага основите на тази медия.
Малко са останали големите певци, пели под неговата диригентска палка. А е било цяло съзвездие! Като се започне с един от първооснователите на Оперната дружба - Александър Караев, мине се през Илия Йосифов - роден брат на композитора, Христо Бръмбаров, Елисавета Йовович, и се стигне до легенди, прославили отечеството ни по света - Никола Николов, Лиляна Василева, Тодор Мазаров, Елена Николай, Благовеста Карнобатлова, Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Тодор Костов, Мария Бохачек, Йордан Знаменов... Често пък като пианист е гостувал друг прочут негов колега - Димитър Ненов, за да музицират с Петия концерт на Бетовен...
Повече от две десетилетия посвещава на Варненската опера. Вгражда себе си в нея. Сили, енергия - изграждане на репертоар, работа с певци, с оркестранти, с хор... Стига се дотам, че със съпругата си Евтимия шият някои от костюмите за оперните спектакли. И резултатите не закъсняват - трупата на морската столица се явява на Прегледи в София и печели признание с "Дон Карлос", "Трубадур", "Кармен", "Травиата", "Имало едно време", "Княз Игор" и т.н.
Насочва вниманието си към изискани автори и с тяхна помощ създава шедьоври като операта си "Цар Самуил" - либретото е на доцента по литературна теория Емануил Попдимитров, останал в историята на българската литература като ваятел на символистични образци като "Люсиен", "Лаура"... За жалост тази опера по политически причини повече от 8 десетилетия не е играна, заради "македонската тема".
Сам много ценеше едно от първите си достижения - "Годишните времена" на Хайдн, изпълнявано с хора "Родна песен" в София в края на 30-те години на миналия век.
Симфонична поема "Тъжа", по думите на сина му Александър Йосифов - може би най-големия ни жив композитор, "Това е визитната картичка, каквато всеки от Поколението си има: Владигеров - рапсодия "Вардар", Петко Стайнов - "Тракия", Веселин Стоянов - "Бай Ганю", Марин Големинов - "Нестинарка". Историята на творбата, писана през 1949 г. е доста интересна. Свързана е с последните години на Възраждането, когато християнски свещеници е трябвало да се сражават с превъзхождаща ги по численост сган от турски поробители (няма да се извиня, че ползвам тези думи!). Но как през онези сталински години да се говори, пък било то и с музика, за вяра, християнство, Възраждане? Опарил се е вече Йоско от "македонската" си опера и прибягва до конюнктурна хитрост - свещениците се трансформират на партизани, а турците - на полиция и жандармерия, действието е пренесено около 1944 г. Така "фалшифицирана", творбата е изпълнена през 1950 г. и авторът е награден. Нека музиколозите си разсъждават сега върху "комунистическото наследство" на композиторското творчество.
Когато вече навлезнал в едни патриаршески години, Йоско Йосифов видя каква е съдбата на Корабостроителницата, на целия военноморски флот, той унищожи една своя великолепна Кантата за военоморския флот по текстове на Усин Керим и Емил Розин. Общественикът Йоско Йосифов зае позиция на отказ - разочарован от безумията, ставащи в това негово отечество, в което той посвети целия си съзнателен живот да сее и да възпитава в музикална култура към красивото, мелодичното, изящното, и върна ръкописа си на вторични суровини. Произведението няма официално нотно издание, няма и професионален звукозапис. Така някога Гогол и Пенчо Славейков се отказваха от свои ръкописи... Ето това също е проява на творческа сила и самообладание. Това е вид протест.
През 1957 г. той решава и преоркестрира "Гергана" на маестро Георги Атанасов и успява със състава на "своята" опера да остави изключителен звуков документ. Чувството на отговорност пред такива големи личности винаги го е карало да говори или посвещава някои творби на тяхната памет - един от струнните си квартети е мислел за Сирак Скитник. Често с пиетет напомняше за Петко Стайнов, за учителите си - Панчо Владигеров, Добри Христов, Димитър Хаджигеоргиев, Въжаров, но и Чудомир - преподавал му е рисуване в Казанлък. И имаше томовете на любимия си писател по рафтовете на голямата си библиотека. А там, редом с Вазов, Елин Пелин и Йовков, можеше да се намерят Чудомировите разкази, стихосбирките на Иля Брен, Димитър Точев, Николай Кънчев, Георги Савчев  - либретист на първата му опера "Биляна" (1933).
Той е автор на първия виолончелов концерт за България - през 1950 г. Също държи и друго първенство - преди 1989 г. има в своя актив 9 симфонии, дотогава нямаме друг тонов майстор с подобна внушителна бройка. Но внушителното не е само в номерациите. Внушителното иде от другаде - естетика, подчинена на красивото, на природното, органичното. Балканът, а не морето - в горите, в реките - там е природата, там е животът, там е цялото творение на мирозданието. Потоците на стичащите се бързеи, песните на славеите и чучулигите, мелодията, която вятърът носи из пещерите, стихиите на дъждовете, гръмотевиците. Ето тази природна органичност носи неговата музика. Сам той имал талант на художник. Рисуваше обаче по най-сложния начин - с музика. Преди време бяха качени в ютюб Концертът за виолончело и симфоничната поема "Тъжа" - по незнайни причини произведенията бяха свалени. Призовавам към възстановяването им! Щом ефирът на Националното радио е ням, трябва ли и Мрежета да остава глуха?
А тези нетипични за зимата температури и усмивки на слънцето напомнят за друг шедьовър на Маестрото - неговата Пролетна соната за цигулка и пиано. Та нека си припомним големия българин Йоско Йосифов с усмивката на слънцето и пролетното ухание на кокичето.
Да е светла паметта ти, Майстор Йосифе!