Да се връткаш от рая в... рая

"Преди да се атакува една измама, трябва да се види дали може да се събори нейната основа."
Люк дьо Клапе маркиз дьо Вовнарт (1715-1745 г.) - френски писател-моралист


На английски език глаголът "revolve" означава "въртя се", "връщам се периодически". От него произлиза и съществителното "revolver" (револвер), а във второто значение то означава "барабан". Оттам - барабанлия - револвер с барабан... Едва по-късно изниква и терминът "revolving door" - въртяща се врата. Представлява няколко (3, 4 или 5) съединени вертикално врати откъм едната им страна, въртящи се около обща ос, където са съединени. Първоначално такива врати били монтирани в банките на нюйоркския район Манхатън. Удобно приспособление с многопосочно предназначение. Пазело както от навлизането на голямо количество студен въздух през зимата или от силно затопляне лятно време, така и възпрепятствало едновременното нахлуване на цяла банда гангстери, решили да експроприират банкстерите (от банка и гангстери - б.а.), тоест банковите мошеници. Които в последна сметка нищо не губели, понеже банковите авоари били застраховани срещу грабежи.
Като интериорно нововъведение е напълно възможно врата с подобна въртяща се конструкция да е монтирана и между две части на един общ строителен ансамбъл. Ето защо не се минало много време и пак там, в Съединените щати, се появил и метафоричният смисъл на понятието "въртяща се врата": преминаването на работа от държавен пост в управителните органи на големи компании или обратното. Това ново понятие произлязло от очевидната взаимосвързаност на двете сфери.

Прескачането на едни и същи хора

от държавния към частния сектор съществува много отдавна в американската действителност, но все пак беше прието - за да не бъде толкова дразнещо явление в публичното пространство, да се камуфлира с нещо като bonne ton (добро държане - фр.) - политическите фигури да изчакат изтичането на мандата си, преди да се прехвърлят в сектора на частния бизнес и да започнат да капитализират пребиваването си във властта. На този, макар и изцяло лицемерен маниер, беше сложен обаче кръст още по време на първия мандат (2001-2005 г.) на Джордж Буш-син. Без да довършат мандата си, стотици служители от правителствените агенции се позиционираха около трапезата на изобилието в частния сектор. Ерик Липтън, който по поръчка на в. "Ню Йорк таймс" изследва този феномен по отношение на чиновниците в Отдела за национална сигурност: "Наблюдателите и ветераните лобисти от Вашингтон твърдят, че напускането на толкова много хора от висшите ешелони на властта преди края на мандата им е безпрецедентно явление в днешно време".
Липтън посочва 24 бивши държавни служители в сферата на сигурността, преминали в частния бизнес и работещи в същата сфера. Примерите са твърде многобройни, за да бъдат описвани в детайли, но някои от тях са очевадни до немай-къде поради това, че засягат ключови фигури във "войната срещу тероризма", която президентът Джордж Буш-младши обяви след атентатите от 11 септември 2001 г.
Джон Ашкрофт, бивш министър на правосъдието и основен инициатор на т.нар. "Патриотичен акт" - закон, ограничил твърде много личните свободи на американските граждани, застана начело на компанията "Ашкрофт груп", която консултира фирми, желаещи да сключат федерални договори, свързани с националната сигурност. Руди Джулиани, бивш кмет на Ню Йорк и герой от събитията след 11 септември 2001 г., четири месеца по-късно основа "Джулиани партнърс", предлагайки консултантски услуги в кризисни ситуации. Ричард Кларк, "царят" на антитероризма при президентите Бил Клинтън и Джордж Буш, зае поста председател на "Гуд Харбър Кънсълтинг" - компания, специализирана в националната сигурност и борбата с тероризма. Джо Олбоу, който в края на терористичните актове е начело на Федералната агенция за управление при извънредни ситуации, точно осемнадесет месеца по-късно минава през "въртящата се врата", за да основе компанията "Ню Бридж Стратеджис", претендираща да свързва успешно света на бизнеса с територията на правителствените договори и инвестиционните възможности в Ирак. На негово място е назначен Майкъл Браун, който обаче напуска само две години по-късно, за да създаде компанията "Майкъл Д. Браун Ел Ел Си", специализирана в превенцията на бедствия. "Може ли да напусна сега?" - подхвърля Майкъл Браун в скандално известен имейл до един свой приятел в ръководеното от самия него ведомство точно когато връхлита ураганът "Катрина" в Ню Орлиънс през 2005 г.
В общи линии именно

това е златоносното ноу-хау:

остани на правителствена работа толкова дълго, колкото е нужно, за да получиш престижна позиция, с прерогативи да сключваш договори от името на изпълнителната власт, както и да събереш достатъчно вътрешна информация относно това, което се продава изгодно; после напусни и осребри изградените връзки с бившите си колеги. Които също участват с готовност в схемата, за да попълнят със "заслуги" тайното си служебно досие, а то после да ги катапултира също в частния бизнес. Държавната работа всъщност е сведена до нещо като практическа школа за изграждане на собствена банка от информация и полезни контакти.
Справочникът от 2007 г. на вашингтонските лобисти съдържа 188 бивши членове на американския Конгрес, които са се регистрирали като лобисти. Изследване, извършено от неправителствени организации, показва, че половината сенатори и 42 процента от членовете на Камарата на представителите, които са напуснали Конгреса през периода 1998-2004 г., са станали лобисти. Друго проучване откри, че 3600 бивши сътрудници в Конгреса са преминали през "въртящата се врата". Чиновници от изпълнителната власт също не пропускат да уцелят джакпота от лотарията на живота. През 2008 г. Центърът за отговорна политика, наблюдаваща НПО, идентифицира 310 души от екипа на Джордж Буш-младши, които са станали лобисти след напускането на неговата администрация.
От пребиваването на Джордж Буш-син в Белия дом остана и нововъведението да бъдат възлагани ключови функции в правителството на външни съветници и агенти на свободна практика. В годините след атентатите от 11 септември 2001 г., когато биват взимани множество важни решения, свързани и с движението на огромни финансови активи, американският Конгрес инерционно подпечатва проекторешенията, предоставени на неговото внимание от изпълнителната власт; постановленията на Върховния съд се третират като не по-задължителни от любезни препоръки, а точно в този период външните съветници упражняват огромното си влияние.
Посоката на техните "експертни мнения" и действия е в изгода на корпорациите, с които те са свързани. Имиджовият им потенциал се захранва от факта, че преди да преминат в частния сектор, всички те са заемали ключови постове в правителството: държавни секретари, бивши посланици, заместник-секретари на отбраната. Минали са години, откакто са напуснали изпълнителната власт, и междувременно са започнали доходен бизнес в комплекса на "капитализма на бедствията".
Понеже са контрагенти, а не назначени на държавна служба (дори повечето от тях работят "доброволно", без заплащане към изпълнителната власт), за преобладаващата част от тях

не важат общите правила

по отношение на конфликта на интереси. Ако изобщо спрямо такива хора са валидни някакви правила. В резултат "въртящата се врата" между правителството и бизнеса се превръща в "триумфална арка", както се изразява специалистът по управление на бедствията Ъруин Редленър. Това позволява на индустрията на бедствията да прави бизнес вътре в правителствения екип, като ловко използва - с тяхно съгласие и срещу съответното голямо възнаграждение - репутацията на такива видни политици като параван. Нали колкото е по-чиста съвестта, толкова по-висока е продажната й цена.
Един типичен пример е Джеймс Бейкър. Натрупал цяло състояние от правителствените си контакти, след като напусна Държавния департамент в края на мандата на Джордж Буш-старши. Адвокатската му фирма "Бейкър Ботс" е една от водещите юридически кантори в света. Бейкър става и капиталов партньор в "Карлайл груп". Печели само за 18 месеца след началото на войната в Ирак 6,6 млрд.  долара благодарение на продажбите на роботизирани системи и системи за отбранителна комуникация, както и по силата на договори за обучение на иракската полиция.
Когато Джордж Буш-младши отново привлича Джеймс Бейкър на държавна служба, го назначава за свой специален представител по въпросите на иракския дълг. Като такъв той не е длъжен да продаде акциите си в "Карлайл груп" и "Бейкър Ботс", макар че поради естеството на своя бизнес те несъмнено го правят пряко заинтересован от войната. Въпреки публичния натиск след аргументирана публикация във в. "Ню Йорк таймс" по темата, подкрепен обаче изцяло от президента Джордж Буш-син, Джеймс Бейкър не се освобождава от собствеността си в двете фирми. Едва след една изключително изобличителна статия на Наоми Клайн в сп. "Дъ Нейшън" скандалът вече е огромен и не остава без последици. На основата на официални документи става ясно как Джеймс Бейкър, който е натоварен специално от администрацията на Джордж Буш-младши да действа за повсеместното опрощаване на иракския дълг (спрямо България също!), е договорил с Кувейт да им съдейства "по отношение на отстояването на реализирането на претенциите на Кувейт спрямо Ирак", ако... правителството на Кувейт инвестира 1 млрд. долара в консорциум, в който участва и "Карлайл груп".
"Карлайл груп" напуска скоропостижно консорциума, а Джеймс Бейкър е принуден да подаде оставка като "главен съветник" на американското правителство по въпросите на иракския дълг.

Каква е връзката на тези събития

с България, освен нареденото от официален Вашингтон опрощаване на голяма част от иракския дълг към нашата държава? Всички тези "подарени" недвижими имоти от близки, познати и роднини на публични лица у нас, фигуриращи в съответните им годишни декларации; всички тези приходи по други графи: от акции, от "друга дейност" и пр., без да са били обстойно проверени за достоверност от съответните органи - но скрупульозно, а не през пръсти и формално - са твърде подозрителни дали не представляват "награди" от врътките през "въртящата се врата", често дори по нашенско ноу-хау - без изобщо да е напускана държавната работа.
Настоящето законодателство у нас както по отношение на проверката за законността на източниците на допълнителни приходи на публичните лица, така и относно санкциите при наличие на конфликт на интереси, не става за нищо друго, освен за присмех от страна на суверена. Присмех през горчиви сълзи. Но би трябвало да са и мотив за мъчителен срам у него поради собственото му бездействие по проблема.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.